– Да.
– Няма ли мост или нещо такова?
– Кой да го построи, бобрите ли?
– Който и да е.
– Виждаш ли някого?
– Може би, ако извикаме, ще ни чуят.
– При шума на реката, едва ли? Но дори да ни чуят, какво ще направят? Ще направят мост, по който да преминем?
Мост от тела. Река. Има някакъв спомен. Усеща, че ù прилошава, слюнката в устата ù пари. Привежда се и се изплюва.
– Какво има?
– Нищо. Добре съм.
– Не изглеждаш добре.
– Нищо ми няма. – Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести. – Представя си как призрачните момичета вървят слепешката, пеейки химна на училището. Тела и вода. Тела. Брадуел бе казал: „Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази.“ Но дали знае наистина?
– Слушай. – Брадуел съблича якето си. – Трябва само да се отпуснеш, а аз ще те избутам до другия бряг.
Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Тя се оглежда. Храстите приличат на свити от страх дребни животни. Мисълта как се носи отпусната във водата, ù се струва ужасна. Точно като момичетата, чиито тела са изплували на повърхността, щом са издъхнали…
– Картите ще се намокрят.
– Вярно. Само че са чертани с молив, а не с химикалка. А това е по-добрият вариант. – Той съблича ризата си – да не му пречи, докато плува. Гърдите му са по-широки и яки, отколкото си спомня. Раните на мускулестите рамене са заздравели и на тяхно място личат розово-червени белези. Той е красив и силен – а това го прави още по-красив. Долавя пърхането на птиците, макар че не ги вижда. Стои с гръб към гората. Може би не иска тя да ги вижда. Никога не го е признавал, но сигурно е така.
– Трябва да свалиш по-тежките дрехи – казва той. – Нали не искаш водата да те повлече към дъното? – Разкопчава колана си и разтрива енергично ръце.
Финан приближава досами водата. Прибира колелца и ръчки. От двете страни на кутията се появяват тънки, ципести крайници. Изглеждат деликатни, но силни.
– Дали ще се справи? – пита Преша.
– Конструиран е с идеята за наближаващия апокалипсис. Ние сме по-уязвими от него. – „Уязвими.“ Отново се замисля за призрачните момичета, които са били толкова уязвими. – Наистина ли ще го направим?
Преша отправя поглед към водата. Съзира въртоп, който бързо изчезва. Спомня си онзи кошмар, който сънуваше като малка – как брои телеграфните стълбове. А когато стълбовете свършват, дядо ù ù казва да затвори очи, да си ги представи и да продължи да брои. Коляното сърби. Слънцето го няма.
– И трябва просто да се отпусна?
От тръстиките се разнася ръмжене. Преша различава искрящи очи, муцуни и зъби.
– Да – отвръща Брадуел, хвърляйки поглед към животните. – Достатъчно е да си спокойна и да се отпуснеш. Другото остави на мен.
Тя смъква палтото си и развързва връзките на обувките си. Събува ги. Целите са в кал. Брадуел смъква панталоните си. Остава по шорти. После изнизва колана от гайките, пристяга го на кръста си и затъква картите вътре.
– Май не се шегуваш, че водата може да те завлече – отбелязва тя.
– Ами да. – Нагазва в реката, присвивайки очи от допира с ледената вода. Сега Преша вижда птиците – с лъскави перца и оранжеви крачка. Водни птици.
– Мускалите – сеща се тя, проверявайки дали са добре закрепени.
– Хайде! – Един от зверовете е напуснал прикритието си. Зърва сноп блестяща козина – почти като грива. Ръмженето отеква приглушено. Обръща се към брега. Поглежда копринената грива на звяра, която прилича на завеса; пред погледа ù се мярва тъмна и кална ръка, човешка ръка. Призрачно момиче? Не, това е само легенда. Преша отстъпва заднишком към ледената река. Водата се плиска в краката ù. Толкова студена, че пари. Вдига високо ръце, водата стига до ханша ù. Брадуел я улавя за ръка. Тя се повдига на пръсти, усещайки как олеква.
– Остави водата да те носи. Аз съм до теб. – Той я прегрща през кръста и я обръща по корем. Преша се хваща за врата му и краката ù изплуват. Кожата ù започва да замръзва.
Финън влиза във водата и почва да гребе с ципестите си перки. После се изгубва напред.
Преша задържа дъха си, повдигнала високо брадичка. Брадуел се оттласква от дъното и рита с крака.
– Опитай и ти – подканя я той, – стига да искаш.
Тя раздвижва крака, но се чувства замаяна. Издиша и моментално вдишва отново. Вече съжалява, че не съблече повече дрехи. Натежали са.
– Справяш се чудесно – казва с пухтене Брадуел.