В този миг Преша усеща, че нещо се плъзва между краката ù. Свива ги към гърдите си, залавяйки се здраво за врата на Брадуел.
– Тук има нещо!
– Сигурно е риба. Няма какво друго да е. – Но от начина, по който очите му шарят по повърхността, разбира, че той също е изплашен.
Водата е прекалено тъмна и мътна, за да се види нещо.
– Не, не приличаше на риба – отвръща тя. Призрачните момичета. Ами ако са тук, навред около тях, ръмжащи зловещо в тръстиките, спотайващи се под водата.
– Ритай! – подканва я Брадуел.
– Не мога.
– Пусни се от мен! – надава вик той, но Преша отново усеща раздвижване в краката си. Този път ù се струва, че нечия ръка се увива около глезена ù, след което я пуска.
Тя надава вик и се вкопчва така силно в Брадуел, че той потъва под водата. Изтласква се от него, за да остане на повърхността, и започва да се катери по тялото му, натискайки го надолу. Инстинкт за самосъхранение. Дали няма да го удави? Усеща, че я обзема паника. Мятайки се във водата, започва да крещи името му. Потапя се – изгубила слух, зрение и въздух.
Махайки с ръце, тя изскача задъхана на повърхността, разсича бясно водата, блъска по нея с главата на куклата, но потъва отново. Държи очите си широко отворени, но вижда само мрака. Тишината нахлува в ушите ù. Опитва се да се добере до повърхността, но колкото повече движи ръце и крака, толкова по-дълбоко потъва в ледените води. Задържайки въздуха в дробовете си, усеща гърдите си като кухина, която постепенно се изпълва със студ.
Възможно ли е сърцето ù да замръзне, преди да се е удавила? Кожата ù ще се покрие с лед. Косата ù ще се вкочани. Дрехите ще замръзнат. Тялото ù – мъртво и посиняло – ще бъде отнесено в морето. Коляното сърби – думите от онзи сън отново изплуват в съзнанието ù – слънцето го няма.
Има чувството, че дробовете ù ще експлодират, и тогава вижда огромно количество вода след Детонациите; образът се мярка в съзнанието. Мост – полвината е във въздуха, а отдолу са… тела. Дядо ù казва, че не могат да доплуват отвъд. Сега си спомня всичко. Налага се да пълзят по телата, но вече не може да брои. Не може просто да бръщолеви за сърбящи колене, слънца и тъй нататък. Не може дори да затвори очи. Трябва да премине отвъд, като пълзи през купищата тела. Спомня си как те поддават под лекото ù телце. Всичко това се вписва в съня ù за телеграфните стълбове, обвити в пламъци, за скъсаните жици, за обезглавеното тяло, кучето без крака и овъглената овца. Не е сън. Нито труповете във водата. Това е спомен. От собственото ù минало. В нея се надига паника. Ще бъде погълната от реката. Никога няма да се измъкне от нея. Дробовете ù изгарят от болка. Би могла да отвори уста, да остави водата да нахлуе в гърлото й…
Би могла да сложи край още сега.
Затваря очи, ала мракът дебне навсякъде. Къде ли е Брадуел? Дали е мъртъв? Дали телата и на двамата ще бъдат отнесени в гладкия като огледало океан?
И тогава усеща натиск – сякаш някой е опрял ръце на гърба ù. Друга ръка сграбчва главата на куклата и я дърпа. Преша се опитва да се отскубне, но в същия миг осъзнава че може би искат да я спасят. Може би тези ръце ще я изтеглят на повърхността. Призрачните момичета – представя си как косите им се носят като ветрило около лицата, а униформените ризи се издуват от водата.
Накрая изскача на повърхността. Поема въздух с пълни гърди, който изгаря дробовете ù. Кракът ù опира дъното на реката. Изправя се с мъка, а водата все още се плика около нея.
Някой я вика по име. Гласът е на Брадуел. Чува го, че гази във водата към нея, повтаряйки името ù отново и отново. Повдига я под мишниците и я повлича към сушата.
Строполява се на брега. Там са и подгизналите карти. По перата на птиците блестят капчици като мъниста. Гърдите и ръцете му лъщят от водата.
Разтърсва я кашлица. От дълбокия студ, проникнал във всяка клетка, усеща тялото си вкочанено, натежало и изтощено. Ризата и панталоните ù, прогизнали от ледената вода, са залепнали за кожата ù. Тя примигва, вперила поглед в бледата луна, и тогава до нея изплува лицето на Брадуел, неговото красиво лице. Той отмята мократа коса от лицето ù.
– Дишай – казва той. – Просто дишай.
Тя слага длан на мократа му буза.
– Не съм те убила – изрича тя.
– Реших, че съм те изгубил.
– А аз, че и двамата сме мъртви.
– Аз съм виновен. – Миглите му са мокри и черни. От брадичката му се процежда вода и потича по шията ù.
– Те ме спасиха – казва Преша.
– Кой те спаси?
– Призрачните момичета. – Дава си сметка, че звучи налудничаво, но всичко е толкова объркано. Може да е истина.
Финън се приближава с бръмчене по брега. Светлинките му пробягват по лицата им, сякаш се радва да ги види.