Всеки момент ще дойде помощ.
– Чувам, че приближават – казва той. – Може ли да пуснеш ръката ми?
– Ръката ми? – повтаря Хелмут, сякаш ръката на брат му е и негова.
– Хелмут! – скарва му се Ел Капитан и Хелмут разтваря пръсти. – Благодаря – казва Ел Капитан.
Най-напред вижда Лайда. Носи фенерче, чиято светлина подскача насам-натам. Момичето тича по пътеката. След нея идват двама войници – мъж и жена, нахлузили така ниско качулките на якетата си, че Ел Капитан не може да различи белезите и срастванията им. Мъжът се движи някак неспокойно. А момичето е прегърбено. И двамата изглеждат прекалено млади за войници. Въпреки че на тяхната възраст Ел Капитан беше боец. Всъщност на годините на Уилда вече се грижеше за себе си и за Хелмут. Но сега това му се струва тъжно.
Щом стига до него, Уилда спира рязко и насочва фенерчето към гърдите му, сякаш иска да каже: „Ето, видяхте ли? Това се опитвах да ви обясня.“
– Ел Капитан? – казва момичето сепнато.
– Да, аз съм.
Двамата изпъват рамене – момичето е все така превито зарди гърбицата – и отдават чест.
Уилда коленичи до него и погалва ръката му. Чувства се неловко. Страх го е да не би да се осланя на него – не му трябва още едно гърло за хранене. Пренебрегва жеста ù и се обръща към войниците:
– Кои сте вие?
– Ригс – представя се момчето.
– Дарс – отвръща момичето.
– Свободно – казва Ел Капитан. Май не са го виждали преди. Изглеждат напрегнати. Вероятно само са чували за него – дали не е старият Ел Капитан, който преследва новобранците из горите като живи мишени? Или пък онзи Ел Капитан, който им обеща прясна вода, храна и оръжие?
Над тях се разнася плясък на криле. Всички поглеждат нагоре. Белезникава сова кацва на един клон, който се превива под тежестта ù.
– Тези сови са като лешояди – казва Ел Капитан. – Виждал съм да нападат полумъртъв войник.
– Полумъртъв? – учудва се Ригс. – Как така?
– Ами просто още не беше издъхнал. Ето как.
– Ето как – повтаря Хелмут.
– Надушва кръвта. Скоро ще долетят и други – заключава Ел Капитан. – Те са като акули, а във водата има кръв.
– Не знам нищо за акулите – отбелязва Ригс.
– Не съм те питал.
Рикс поклаща глава със свити от тревога устни.
– Ще ми трябва помощ, за да стигна до наблюдателния пост. Някой друг да е идвал тази вечер? Който и да е?
– Който и да е? – пита и Хелмут.
– Не, сър. Мисля, че не – отвръща Ригс. – Трябва ли да очакваме някого?
– Надявах се Преша Белс и Брадуел да се появят. Свържете се с радиостанцията и попитайте.
Войниците се споглеждат.
– Нямате ли уоки-токи? – Той бе оставил своето в колата по нареждане на майките.
– Не, сър. Още не сме ги заслужили – отвръща Ригс. – На служба сме от две седмици.
– Чудесно – казва Ел Капитан.
Още една сова каца наблизо. На Ел Капитан никак не му харесва, че клюнът ù изцапан с кръв. Изглежда, тази вечер е пирувала. Дано не е някой, когото познава.
– Поне сте въоръжени – отбелязва той. И без това днес достатъчно пострада. – Един от вас трябва да изтича обратно до наблюдателния пост – който е по-бърз и с по-здрави дробове. Там ще пита за Преша и Брадуел. Ако няма сведения за тях, ще изпрати войници в гората на разузнаване. Разбрахте ли?
– Аз съм по-бърза – казва Дарс.
– Наистина ли? С тази гърбица? – не вярва Ел Капитан.
Момичето понечва да каже нещо, но се отказва. Дали щеше да изтърси някое остроумие за онова на собствения му гръб? Може би смятат, че се е размекнал?
– Хайде, казвай.
– Ригс не е толкова бърз.
– Добре – казва Ел Капитан. – Какво, по дяволите, чакаш? Тръгвай!