Регенерацията върви чудесно. Доволни сме. Оцветяването на кожата е почти безупречно.
Морската звезда прави същото. Но дали все още има морски звезди?
Работата е там, че не иска да си връща кутрето. Беше се жертвал и сега саможертвата му е заличена. Миналото, външният свят, случилото се с него и с останалите, смъртта на майка му и на брат му – всичко това се омаловажава и избледнява с неумолимия растеж на клетките.
На два пъти вижда Арвин Уийд. Лицето му е скрито от маска, само очите му блуждаят над главата на Партридж. Би го заговорил, но в гърлото му е напъхана тръба. Завързан е с ремъци за една кушетка.
Арвин не го заговаря, но веднъж му смигна. Направи го толкова бързо, че приличаше на тик. Ала Партридж е убеден, че това не е случайно. Арвин е тук; ще направи всичко, за да се грижат добре за него. Партридж иска да му разкаже за Хейстингс и за случилото се извън Купола. Иска му се да изрече името на Лайда.
Събужда се, но не помни, че е заспивал. Усеща главата си натежала, очите – подпухнали, а тръбата я няма. Бутат го с болнична носилка на колелца, които трополят по плочките. Минават край стъклена преграда. Зад нея се виждат бебета в кувьози. Толкова малки, могат да се съберат в шепата на някоя медицинска сестра. Нима е възможно в Купола да има толкова преждевременно родени бебета по едно и също време? Само че бебетата не са съвършени, не са Чисти. Телцата им са изпъстрени с белези, следи от изгаряния и късове пластмаса и метал. Дали пък не сънува нещастните същества? Или е истина. Кувьозите са толкова много...
Влизат в някаква стая. Гласът на баща му гърми по интеркома:
– Той е дете. Трябва да бъде наказан. Наказанието ще го пречисти. Пречистването ще бъде с вода. Кръщение.
Жената му съобщава, че днес е двайсет и първият ден.
Главата му е пристегната здраво към бяла наклонена дъска. Раменете му са приковани. Не може да мръдне. Има огромен напредък с кутрето – пораснало е значително и вече се покрива с нервни окончания. Трябва да бъдат внимателни. Не бива да го мокрят.
С помощта на механизъм спускат бавно носилката във водата. Заобиколен е от техници, които изпълняват заповеди, носят таймери и мобилни устройства. Главата му се потапя във водата – хладка е; намокря косата му, нахлува в ушите и пълзи по лицето му. Партридж моментално издиша и поема дълбоко въздух. Задържа дъха си, опитвайки се да се освободи. Очите му са широко отворени. Водата е чиста и прозрачна. Стаята е осветена с флуоресцентни лампи. Вижда ясно разкривените лица на техниците.
Изпуска част от въздуха през носа си. Съвсем мъничко. Колко ще го държат така? Баща му не иска той да умре, а може би само да познае смъртта. Изпуска още малко въздух. Чувства напрежение в дробовете си.
Тъкмо когато е на прага на силите си, усеща, че бялата дъска леко се повдига. Брадичката му изплува над водата, после и устата. Вдишва. Дали кръщението е свършило? Спасен ли е? Долавя отново бръмченето на механизма, който го спуска обратно във водата. Умолява техниците:
– Не, не, не! – Но не е изключено ушите им да са някак запушени, за да не чуват молбите му.
Не може да помръдне глава, нито да извие гръб, за да поеме въздух.
Потапят го отново и отново – кръщение, което не свършва. Престава да се моли. Съсредоточава се върху дишането си. Опитва се да си изработи система. Изгубва представа за времето. Единствената му цел е да излезе на повърхността, да поеме въздух.
Иска да си спомни лицето на Лайда – цвета на очите ù. Щом излиза на повърхността, ларинкса му се свива в спазъм. Този път въздух няма. Нито звук. Нито дъх. Опитва се да привлече вниманието на техниците, давайки им знак с очи.
Но те си водят бележки.
Механизмът забръмчава отново. Връща се под водата, без да си е поел въздух.
Един от техниците изглежда забелязва, че нещо не е наред. Посяга към интеркома.
Ала Партридж е вече под водата. Не чува думите им. Не може да вдиша, дори да иска да погълне вода. Точно в този миг ярката изкуствена светлина в стаята помръква до тъмносивото на пепелта. Замисля се за пепелта, за снега и за Лайда – лицето ù лека-полека се разтваря и се стопява в небето.