Преша
Мъх
Преша и Брадуел живеят в малка вила, където ги доведе спасителният отряд в нощта, в която едва на умряха. Избраха малката къщичка с каменни стени, обрасли отвсякъде с мъх, заради малката печка, с която лесно се отопляваше. Преша се възстанови бързо от хипотермията, но в дробовете на Брадуел се бе насъбрала вода. Нещо, което оцелелите познават добре – затруднено дишане, пристъпи на кашлица.
През последните три седмици Преша посвещава времето си на две неща – да изучава внимателно Финън и оставените от Уолронд записки и да се грижи за Брадуел, който спи почти непрекъснато.
Отначало Преша пишеше на хартия, нещо много ценно, но когато хартията свърши, продължи да пише на тясната маса. А когато и там не остана празно място, използва дъска за рязане, а после камъни от овощната градина. Старае се да пише със ситен почерк. Във вече познатите ù трептящи конуси от светлина Финън прожектира видеоклипове, изображения на сканирани документи – удостоверения за раждане, брачни свидетелства, смъртни актове, дипломи, академични справки – както и ръкописните бележки на Уилъкс за книгите, които чете, с номера на страници, но не и заглавията, или пък авторите – безкрайни неясни записки, които Преша преписва дословно.
В това време Брадуел се надига от леглото, колкото да отпие глътка вода или малко свински бульон. Ел Капитан се е погрижил войниците да им носят храна и понякога да ги посещава медицинска сестра. Финън помага с информация за пневмониите, за възможните рискове, начините на лечение и лекарствата, с каквито не разполагат. Но Преша не го вини. Все пак той се опитва да бъде полезен.
Ел Капитан я умоляваше да не стои при Брадуел – бе възможно да е заразен. Тя категорично отказа
– Аз съм добър приятел.
Нима са само приятели? Преша си спомня тялото му, голо и мокро. Понякога я измъчва мисълта, че я бе видял почти гола. Дава си сметка, че е глупаво да се притеснява. Щяха да умрат. Какво толкова, че е била без дрехи? Той спаси живота ù. Ала при тази мисъл я обзема безпокойство, сякаш всичко се случва в момента. В съзнанието ù изплува усещането за допира на кожата му до нейното треперещо тяло и изведнъж усеща, че отново пропада в тази непозната бездна. Пропада, пропада, пропада – в мрежите на любовта?
Точно сега е себично и глупаво да мисли за такива неща. Присяда на леглото му в очакване на мига, в който Брадуел ще дойде на себе си, ще примигне срещу светлината и ще я познае. А може и да се влоши. Водата в белия дроб има фатални последствия. Не бива да се отдава на такива мисли. Най-добре да се хваща за работа. За да му покаже докъде е стигнала, щом дойде в съзнание. Та нали тя оцеля! И той ще успее.
Тя става и се обляга на обраслата с лишеи стена. От всички видеоклипове, съхранени в паметта на Финън, има един, който Преша превърта отново и отново – родителите ù като млади. Разполага с подробни бележки за него. Просто не може да му се насити. Обикновено го моли да ù го пусне, но сега като награда за дългото ровене из записките на Уилъкс, Преша му казва:
– Финън, пусни ми отново онзи филм.
Финън се включва, създавайки трептящ конус от светлина. Първо се появява майката й; смее се, огряна от слънцето, и отмята къдравата си коса. После до нея застава млад мъж, сигурно е баща ù. Има тъмни бадемовидни очи като нейните и закачлива, малко странна усмивка. Намират се сред поле, облечени с кадетските си униформи; не носят колани, а яките им са разкопчани. Двамата махат към камерата.
Преша копнее да се спусне към слънчевото поле, да хване майка си и баща си за ръце и да им каже: „Това съм аз. Вашата дъщеря. Ето ме. Тук съм.“ Образът на родителите ù – толкова красив, толкова истински – е болезнен и прекрасен. Липсват ù по особен, по-интимен начин.
В далечината зърва Улиъкс – би го разпознала навсякъде – с вечния му бележник. Увлечен е в разговор с мъжа, чието лице Преша си спомня от моргата, от вестникарската изрезка, затисната с камбанката – кадетът, чиято смърт е обявена за злополука. Лев Новиков. Навели са глави един към друг в напрегнат разговор. Майка ù се приближава към тях, показвайки им, че камерата е включена. Подканя ги да помахат. Понечва да хване ръката на кадета. Лев я притегля към себе си и я целува. Уилъкс слага бележника под мишница. После помахва, пъха ръка в джоба си и се отдалечава.
Преша извръща поглед от трептящата светлина, от което покритите с мъх стени заблестяват. Дали целувката не означава, че майка ù е имала връзка с Лев? Всички ли са я обичали? И коя всъщност беше Арибел Кординг? Преша недоумява как е възможно с такава лекота да даваш и да приемаш любов. Може би майка ù е имала непостоянен нрав? Подчинявала се е на сърцето си, а не на разума. Преша би трябвало да е благодарна; нали това е причината да се роди. И все пак ù се иска майка ù да е била... каква? По-силна? Не така влюбчива? Любовта е лукс. Нещо, което не можеш да си позволиш, когато се бориш за своето оцеляване и за живота на други хора. Колкото и да не ù харесва, Преша стига до заключението, че майка ù е била разточителна и подвластна на чувствата си. Какво е спечелила от това?