Преша ги покрива отново, надявайки се да заспят. Тя също е изморена.
Брадуел се обръща. Иска ù се да е до него, на топло. През цялото време спи на дървена скара на пода, където е студено. Ледът е образувал цветя по прозорците. Не желае да спи сама на пода. Иска да е в безопасност и да не мисли какво се спотайва в овощната градина, нито да си представя как Уилъкс дави Лев Новиков. Не иска да се пита какво търси второто ù име в полето на Уилъксовия бележник.
Накрая ляга до Брадуел, мушва се под одеялото, повдига тежката му ръка и я слага на рамото си.
Усеща топлия му дъх.
Верни приятели. Ето какви са те – приятели – така че не прави нищо лошо. Ако между тях имаше нещо повече, не би си позволила да легне до него. Харесва ù да усеща топлия му дъх на шията си.
В този миг долавя гласа му:
– Май се възползваш от състоянието ми.
Тя скача от леглото.
– Брадуел.
Очите му са ясни.
– Не съм във форма – усмихва се той. – Не бива да се възползваш от човек в такова състояние.
– Беше ми студено! – отвръща Преша и се обгръща с ръце. – Това е всичко.
– Така ли? – Очите му блестят.
– Ти си в съзнание. Наистина си в съзнание – казва тя.
– Може да се каже – кима той.
– Радвам се. – Казва го искрено. Чувства се замаяна от щастие. – Наистина се върна!
– Но аз не съм заминавал.
– Спаси живота ми там, навън – казва тя.
– А ти спаси моя тук, вътре.
Партридж
Топлина
Партридж се събужда, устата му е пресъхнала и му е топло. Отваря очи и вижда бял балдахин, потрепващ от лекия ветрец. Слънчевата светлина, проникваща през прозореца, огрява одеялото му. Вдига лявата си ръка – струва му се, че е натъртена чак до костта – и я отпуска върху слънчевото петно.
Усеща топлината. Нима е възможно? Къде се намира?
До ноздрите му стига мирис на готвено – нещо тлъсто и пържено. Може би бекон. Не е вдъхвал този мирис от дете, но има неща, които не се забравят, и беконът е едно от тях.
Балдахинът е прикрепен към голямото дъбово легло, на което лежи. Понечва да се подпре на лакти, но главата пулсира. Сякаш се е потопил във вода. Вратата в другия край на стаята отвежда в баня, облицована с бледосини плочки.
До него има пухена възглавница. Удря я лекичко и юмрукът му потъва в меката перушина. Пухена възглавница? Изглежда прекалено истинска, за да е сън.
Пита се дали не е в рая А ако е така, дали Лайда го чака тук? Това може да е спалнята им – с висок гардероб, масичка, лампа и истинско легло. На тавана е монтиран вентилатор с широки перки от плетена ракита, които раздвижват въздуха.
Поглежда през прозореца – отворен и незащитен от мрежа. Прозорците в Купола са бутафорни. Те изобщо не се отварят; температурата навън е същата като вътре – освен през зимата, когато външната температура се намалява с десет градуса, за да се създаде усещане за промяна на сезонна.
През прозореца се вижда лазурносин океан. Малки вълнички пълзят по златистия пясък. Навън няма никого освен един старец с метален детектор. В детството си бе виждал такива хора на плажа. Носеха къси черни чорапи и яки гумени обувки. Плажът прилича на реклама за ваканция на Карибите. Само дето отливката от фибростъкло е още на кутрето му. Маха я и вижда чуканчето на малкия си пръст – праснало е и е покрито със собствената му кожа.
Намира се в Купола.
Нещо претрива нежната кожа под брадичката му. Напипва странна яка, изработена от тънък, леко еластичен метал. На нея е закрепена кутийка около пет квадратни сантиметра, която вибрира от протичащото електричество. На повърхността ù напипва прорез – може би ключалка.
Тук е затворник.
На вратата се почуква и за миг си задава въпроса дали не е Лайда. В крайна сметка всичко е възможно.
– Влез – казва той.
Вратата се отваря. И тя като леглото е пищно украсена. На прага се появява жена с розова пола и бяла блуза. На шията си носи колие от мъниста. Спомня си колиетата с мъниста на майките, покрити със собствената им кожа така, че приличаха на тумори.
Жената оставя поднос с храна на масичката до леглото. Бекон, яйца, чаша с портокалов сок. Има и препечена филийка, намазана, както му се струва, с масло и мед. Гладен е, макар да усеща слабост в стомаха.
Тя се надвесва свойски над него и слага хладна длан на челото му.
– Партридж – казва жената, – изглежда, вече си по-добре! – Усмихва се, сякаш ù е било мъчно за него и той най-сетне се е завърнал.
В лицето ù долавя нещо познато. Дали не я е виждал като малък на проявите, на които баща му произнасяше речи?