– Да. – Той преглъща и гърлото му се свива от болка. – Откъде се познаваме?
– Сигурна бях, че ще ме познаеш. Той се съмняваше, но аз му казах: „Почакай и ще видиш!“ – Накланя глава. – Партридж, с теб се знаем открай време. Въпреки че никога не сме се запознавали, не и официално. Аз съм Мими – представя се жената. – Грижа се за теб, откакто си тук. – Тя присяда на леглото. – Дъщеря ми също помагаше. В момента е на долния етаж и се упражнява на пианото.
Партридж няма никаква представа за какво му говори Мими. От устата ù се изляха куп думи, но в момента е по-объркан отпреди.
– Къде се намирам?
Тя се усмихва.
– Къде искаш да бъдеш?
Той разтрива очи. Чувства се изморен.
– Искам да знам къде съм.
Мими поема с леки стъпки към вратата, като размахва грациозно ръце, а полата и се поклаща около прасците.
– Заслушай се – казва тя. – Една от сонатите на Бетовен. Чуваш ли я? – Долавя класическа мелодия. – От години ходи на уроци. Няма кой знае какъв слух, но е перфекционист. А това компенсира всичко останало, не мислиш ли?
Тъй като не е убеден, че това е вярно, той не отговаря.
– Къде е баща ми?
– На работа. Работи толкова много. Часове наред.
– Откъде го познаваш?
– Познавам го от години. За бога, Партридж, та аз те наблюдавах как растеш – отдалече, разбира се. С дъщеря ми живеехме, така да се каже, в периферията на твоя живот, нали разбираш какво имам предвид.
Не, нищичко не разбира. Трябва да се концентрира. Трябва да намери Арвин Уийд и Гласингс, които бяха в списъка от доверени хора на майка му.
– Нима не си усетил – продължава тя – майчинския взор, който те следваше навсякъде? Умолявах го да те доведе тук. Умолявах го непрекъснато. Ала той твърдеше, че ще да бъде катастрофално. Но ето, че най-сетне си тук! – Мими се връща със ситни стъпки до леглото му и коленичи. Стиска в юмруци завивката, сякаш всеки миг ще заплаче.
Партридж се надига с голямо усилие и се обляга на таблата на леглото. Отначало вижда лицето ù двойно. Но присвива очи и вижда, че лицето ù е хубаво, макар и ъгловато, с неопределена възраст. Изглежда с десет години по-млада от родителите му и в същото време по-възрастна. Дали не се дължи на жестовете ù? Или на начина на изразяване? Няма бръчки, дори сега, когато го гледа с подканваща усмивка. Кожата ù е стегната.
Изведнъж му хрумва, че Мими е някак фамилиарна с него заради близостта си с баща му. Двете с дъщеря ù са били в периферията на неговия живот. Тя е била майчинският взор, който е бдял над него – може би години?
– Госпожо? – Това ли е думата, която търси?
– Аз съм негова съпруга – отвръща Мими с широка усмивка.
– Какво?
– Всъщност сме младоженци, въпреки че сме заедно от години. Обичаме се. Надявам се, че ще можеш да го приемеш.
Партридж усеща, че му прилошава.
– Значи, след като е убил майка ми, просто се е оженил за теб? – Той изритва одеялото и чаршафите и усеща, че мускулите на краката му горят. Примъква се към другата страна на леглото и прехвърля крака на пода. – Сигурно е било награда за това, че главата ù е гръмнала. Най-сетне свободен!
– Той не е убиец – отвръща спокойно Мими. – Не тълкуваш правилно фактите.
– Та той ме изтезаваше! Знаеше ли за това? Имам късмет, че съм жив. – Все още се чувства на косъм от смъртта, сякаш се е загнездила в тялото му.
– Можеше да имаш баща, който не се интересува от теб, който те е изоставил – като дъщеря ми. Но твоят баща ме прибра в момент, когато никой не ме искаше. Той ни спаси живота. – Мими продължава да се усмихва – усмивката ù е измъчена, излъчва гробовна печал.
– Само че имам баща, който е масов убиец. – Напъва яката на врата си, която е прекалено стегната.
Тя поклаща глава и цъква с език. Дали не го порицава? Наистина ли се е вживяла в ролята на негова майка? Идва му да я фрасне.
– Твърде дълго си бил навън – казва тя. – Надявахме се да се вразумиш. – Тя става и изтупва полата си. – Няма да кажа на баща ти какви неща си наговорил. Това само ще го разстрои и ще ти навлече неприятности. – Пристъпва към прозореца. Партридж я презира, но в същото време си дава сметка, че колкото ù да е сбъркана, най-вероятно вината за това е на баща му.
Мими поглежда през прозореца. Старецът е още на плажа и върви в същата посока, размахвайки металния детектор.
– Гледай сега – казва тя, навежда се навън и извисява глас: – Здравейте! Как сте тази сутрин?
Старецът спира, сваля малкото кепе от главата си и ù махва.
– Отначало се правеше, че не ме чува – обяснява тя. – Но после разказах на баща ти колко много ни разстройва това, мен и дъщеря ми Айралийн, и той се погрижи. Споменах само веднъж и след няколко дни този глупав старец започна да ми маха. Всъщност го мразя. Но важното е, че сега спира и маха. Така е по-добре, нали? – Мими го плаши. Тя прелива от любов, огорчение и ярост – променяйки чувствата си за секунди. – Трябва да знаеш, че съм тук по собствено желание. Никой не ме е карал насила, но помолих баща ти и той ми разреши, тъй като за мен беше важно да се запозная с теб. Надявам се, че не си губя времето. Мразя да губя истинско време.