Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.
Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина – клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.
В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо – никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо – на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.
Чувства ли се, сякаш е у дома?
Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет – по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега...
В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай – противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.
Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне – по стар навик – знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийдс и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.
– Винти, къде отиваме?
– Долу – отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.
Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени със щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.
Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начина, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.
– Оттук – прошепва Винти.
Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.
Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?