По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.
В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки – жалки останки от дома, който никога не е имал.
Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.
Партридж се оглежда през рамо.
– Винти?
– Всичко е наред – отвръща момчето.
Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда незъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.
И тогава се оказва лице в лице с Дюранд Гласингс, стария му учител по история на света.
– Професор Гласингс – изрича Партридж. – Слава богу, че сте вие.
Гласингс се усмихва широко, навежда се и грабва ръката на Партридж като го изправя на крака. Прегръща го.
– Божичко, Партридж, мислех си, че никога вече няма да те видя. – Притиска го до себе си. – Ужасно съжалявам за майка ти и за Седж.
Обзема го странното чувство, че е жадувал за този момент, без да го осъзнава. И тогава се разплаква. Мигом съжалява, че не е успял да прикрие слабостта си, ала тялото му се разтърсва от ридания. Жадувал е да чуе от някого думата „съжалявам“ – от някого, когото приема като свой баща. И осъзнава, че в този момент за него Гласингс е тъкмо това.
– Хайде, седни – казва тихо Гласингс.
Партридж сяда в креслото и избързва очи.
Въпреки че се усмихва, в очите на Гласингс също има сълзи.
– По дяволите, Партридж. Раздвам се, че си тук. Я се виж само. Как беше навън? Разкажи ми.
Изведнъж Партридж осъзнава, че за първи път му задават този въпрос. Но в това няма нищо чудно. Хората в Купола не желаят дори да си спомнят за съществуването на онези отвън и все пак въпросът го изненадва.
– Там е мръсно, тъмно, пълно с пепел и опасно, но нещастниците изобщо не са нещастници. Всъщност там живеят страхотни хора, които оцеляват ден след ден при нечовешки условия. – Замисля се за миг, а Гласингс чака търпеливо. – Животът там е истински – казва накрая – а това е нещо хубаво.
– Значи, успя да се измъкнеш и после пак да се върнеш в Купола напълно невредим – казва Гласингс.
– Не съвсем – отвръща Партридж, след което маха отливката от кутрето си и показва на Гласингс къде е било отрязано.
– Как стана това?
– Един дълг, който трябваше да изплатя, както бихте се изразили вие. – Поставя отливката на мястото ù. – Баща ми иска да го види отново пораснал.
– Баща ти – лицето на Гласингс помръква. – Е, това е напълно в негов стил. – После се обръща към Винти и казва: – Може да тръгваш, Винти. Благодаря, че го доведе.
Винти поема забързано по стълбата, но миг по-късно спира и казва на Партридж:
– Винаги съм се питал що за човек си.
– Аз ли?
– Разбира се! Кой друг?
– И оправдах ли очакванията ти?
Винти накланя глава и казва:
– Не бях сигурен, че си способен да го направиш, но вече съм.
– Да направя какво? – пита Партридж, хвърляйки поглед към Гласингс.
Но Винти изтичва бързо нагоре и затваря капака след себе си.
– Преди да умре, мама ми каза, че планирате с моя помощ да превземете Купола отвътре. Това ли имаше предвид Винти? Май през цялото време сте чакали знак от мен, че съм готов. А аз дори нямах представа.
– А сега готов ли си, Партридж?
– Как точно ще поведа хората?
– Няма да е лесно. – Гласингс свежда поглед към ръцете си и Партридж усеща, че иска да му каже нещо, но не знае как да го направи.
– Как да започнем революция в Купола? – пита Партридж с надеждата, че Гласингс има план.
– Революция ли? – поклаща глава мъжът. – Партридж, заслушал ли си се поне веднъж в лекциите ми?
– Не се обиждайте, но вие не говорехте за нищо друго освен за древните култури. Все неща, които нямат никакво приложение в живота ми.
– Просто се опитвах да те подготвя, без да вдигам много шум. Подбирах внимателно думите си. Пишех лекциите си специално за теб.
– Кажете ми тогава какво съм пропуснал за революциите?
– Революциите започват хора, които са гладни. Разбира се, има и идеологически революции, но основната причина хората да въстават е, че животът им се е превърнал в борба за оцеляване. Главният фактор е отчаянието.