Преша няма намерение да допуска същите грешки – независимо от чувствата, които бе изпитала в прегръдките на Брадуел в гората.
Най-важното сега е да защити завещаното от майка ù. Без тези три мускала няма да има лечение за никого.
Парчето сукно, което Брадуел ù бе дал, за да увие мускалите на кръста си, не изглежда достатъчно сигурно за такова опасно, а може би смъртоносно пътуване. Затова тя изрязва правоъгълна ивица от едно одеяло и увива в нея мускалите, преди да ги загъне в сукното.
– Защо не спиш? – пита Брадуел с дрезгав глас.
– Събудих ли те? Извинявай.
– Не, не. – Той сяда в леглото и разтрива главата си.
– Какво ще правим с картите на Партридж и Лайда? – пита тя.
– Най-добре да ги оставим тук, където ще са на сигурно място.
– И аз така мисля.
Брадуел поглежда през прозореца.
– Понякога мислиш ли за Партридж?
– Надявам се да не свиква прекалено с охолния живот – казва Преша.
– Той е Чист. Но дори да пренебрегнем този факт, между нас пак ще има пропаст. Не знам дали някога ще се опознаем истински.
– А какво ще кажеш за мен? – Преша взима мускалите и ги прибира внимателно между дрехите в раницата си.
– На теб ти имам доверие.
– Но можеш ли да проумееш що за човек съм?
– Не – усмихва се той.
– Кое е толкова смешно?
Той разбухва възглавницата си и я пъха под главата си.
– Съня, който сънувах преди малко. И ти беше в него.
– Какъв беше?
– Сънувах, че летя. Като малък, преди Детонациите, често ми се присънваха такива неща. – Той се замисля. – Ако не се лъжа, спрях да сънувам, че летя, откакто имам птици на гърба си, с други думи истински крила.
– А как точно летеше в детските си сънища?
– Задържах дъха си и започвах полека да се издигам, докато накрая се оказвах толкова нависоко, че щом разтварях ръце, вятърът ме подхващаше и аз просто се реех във въздуха.
– Ами в този сън?
– На гърба си нямах птици, но въпреки това не бях малко момче. А какъвто съм сега, само че...
– Чист?
– Така мисля. Може би затова се събудих с мисълта за Партридж.
– Какво е чувството? – Преша никога не е сънувала, че може да лети.
– Сякаш съм... по-млад. Бях на същата възраст, но въпреки това се чувствах различно от сега. Като че ли можех да летя, защото нямаше какво да ми тежи. Знаех, както става само в сънищата, че родителите ми са живи. Под мен се простираха тучни поля, сред които течаха реки. Сякаш изобщо не е имало Детонации.
– И аз също бях в съня ти?
– Видях реката – онази, която прекосихме – и ти беше вътре. Бореше се с течението.
– С други думи, давех се.
– Така си мислех. А когато се спуснах надолу да те спася, пак се върнахме в онази нощ. В онази студена нощ. – Тя кимва, изчервявайки се при спомена за това. – Знаех, че за да стигна до теб, ще трябва да си спомня, че родителите ми са мъртви и че светът се е превърнал в пепелище. Когато си спомних всичко това, започнах да падам. Приземих се във водата. Потънах надълбоко и тогава те зърнах под водата. Отново станах, какъвто съм сега – с птиците на гърба и белезите. И...
– Успя ли да ме спасиш?
Той поклаща глава.
– Започнах да ти разказвам съня, за да ти дам пример, че не мога да проумея що за човек си.
– Така е.
– Беше заобиколена от всички тези момичета, чиито лица са по стените, и можеше да дишаш под водата. Всъщност ти пееше. Всички пеехте. А песента се носеше във водата. Долавях я с кожата си, усещах вибрирането на нотите.
Преша си спомня допира на кожата му и как снегът ги покриваше като дантела.
– А после?
– Ти нямаше нужда да бъдеш спасявана. Отначало реших, че се давиш, но ти беше добре. Погледна ме по начин, който не бих могъл да опиша.
– Как те погледнах?
– С нещо като ярост. Не знаех дали си ядосана на мен, или...
– Или какво?
– Нищо. Не мога да те проумея дори в сънищата си. Нали това ти казвам.
Тя надниква в раницата си, като че ли не знае съдържанието ù наизуст.
– На пазара има една гадателка на сънища. Виждал ли си я?
– Не вярвам в такива неща.
– Аз пък вярвам. Или поне понякога.
– Ще се опиташ ли да разтълкуваш съня ми? – Той се изправя и спуска краката си на пода.
Но Преша вече го е разтълкувала. Брадуел ще пътува с тях, за да я наглежда, да я пази. Но може би дълбоко в себе си разбира, че тя няма нужда да бъде пазена. Преша вдига раницата и я оставя до входната врата.
– Все още държиш на обещанието, което си дал на дядо ми. И дори в сънищата оставаш верен на думата си. Готов си да пожертваш твърде много за това – дори представата, че родителите ти може да са живи.