– Изглежда, ме проумяваш доста по-добре, отколкото аз теб. – В мига, в който Брадуел изрича тези думи, Преша осъзнава, че би предпочела да бе отрекъл. Не иска той да се чувства обвързан с този стар дълг. Не иска да бъде бреме за него. В този момент не знае какво да отвърне. Взира се в лицата на момичетата, като задържа погледа си на онова, което прилича на Фандра.
После се обръща и втренчва очи в Брадуел.
– Защо искаш да участваш в това пътуване? – пита го тя. – Никой от оцелелите, стигнали толкова надалеч, не е успял да се върне.
– А ти защо отиваш?
– Заради Уилда. Ако открием формулата, ще можем да я спасим. – Не че не е вярно, но е само част от отговора. Преша усеща как истината я гложди отвътре, опитвайки се със зъби и нокти да си пробие път навън. – Също искам да разбера дали там някъде има и други оцелели. Може би са успели да се измъкнат, но просто не са искали да се връщат обратно. –
Приближава до масата и взима кухненския нож, с който е разрязала вълненото одеяло. Докосва ръба му – все така остър. – Баща ми. Татуировката на пулса му все още биеше на гърдите на майка ми. Той е жив. И е някъде там.
– Но Преша... – Брадуел става и пристъпва към масата между тях.
Преша занася ножа при дъската за рязане.
– Да, знам. Шансовете да го открия са почти нищожни. Но ти искаше отговор и аз ти го дадох. – Не може да повярва, че е изрекла всичко това на глас. Сама не знае откога таи в себе си надежда. Не е могла да я признае дори пред себе си, защото звучи прекалено егоистично и детинско. Оставя ножа на дъската.
Брадуел опира юмруци на масата и се навежда към нея. В погледа му се чете умора, но той присвива очи, сякаш да прозре през мъглата на изтощението, опитвайки се да я види по-ясно и най-сетне да я проумее.
– Грешиш за съня – казва Брадуел.
– Така ли? Какво имаш предвид?
– Не идвам с вас, за да те пазя. Не е заради някакво старо обещание.
– А защо тогава? – пита Преша.
– Искам да дойда, защото... – Навежда се още по-близо към нея. – Защото, Преша, аз...
– Спри – прекъсва го тя. – В нашия свят е лудост да имаш чувства към някого.
– Тогава може би съм луд.
Сърцето ù бие толкова силно, че тя притиска ръка към гърдите си с надеждата да се успокои. Приковава очи в Брадуел, без да знае какво да каже.
И тогава изражението на Брадуел се смекчава. Той вдига показалец и прошепва:
– Ето го пак. Също като преди.
– Кое?
– Начина, по който ме погледна в съня ми. И който не мога да проумея.
Партридж
Чудно варварство
В стаята не се чува нищо друго освен бръмченето на бръмбарите в аквариума. Партридж е занемял, потресен от ужасното предателство. През всички тези години е вярвал, че така наречените приказки за лека нощ са истина. Докато беше извън Купола смяташе, че баща му и останалите важни клечки са измамили хората. Ала изведнъж се оказа, че всички са знаели – всички, които преди Детонациите са били достатъчно възрастни, за да си осигурят място в Купола – учителите му, треньорите, бръснарят, жените, които всеки ден идваха да чистят апартамента, служителите в лабораториите, възпитателите в общежитията.
– Всички ли? – ахва Партридж.
– Всички.
Той тръсва глава. Значи, планът му да каже истината на хората и да им даде шанс да изберат по-добрия начин на живот, е обречен на провал.
– Не мога да повярвам. Как е възможно да живеят с тази мисъл?
– Мнозина не успяха да се примирят. Затова трябваше да приемем самоубийството като социално допустимо явление, което се оказа доста удобно. По този начин се контролира ръстът на населението и всяко самоубийство освобождава място за появата на бебе, което няма нужда да научава истината и което ще бъде закърмено с новата история.
Партридж затваря очи.
– Знаели са... от самото начало...
– Партридж, революция няма да има. Онези, които бяха способни да поведат хората на бунт, бяха убити преди или по време на Детонациите. – Партридж се замисля за родителите на Брадуел. – С изключение на малцина.
– Лебед.
– Нашият водач беше майка ти. Ние не сме най-силните, нито най-смелите. А просто хора, които водеха двойствен живот и въпреки че знаехме истината, можехме да продължим напред. Освен нас не е останал никой друг. Вярно, че сме малко, но ставаме все по-силни и дръзки. – Гласингс опира лакти на коленете си. – Виж – започва той тържествено. Партридж осъзнава, че ще чуе нещо ужасно, което завинаги ще промени живота му. Усеща как още неизречените думи натежават във въздуха. Как хвърлят сянка върху лицето на Гласингс. – Има нещо, което трябва да...