– Не доказах ли вече, че това не е...
Гласингс накланя глава и вдига вежди.
– Да разгледаме фактите – казва той. Това е един от любимите му изрази като учител по история на света.
В крайна сметка се оказа, че Партридж бе избягал от Купола само за да открие по-късно, че това е било част от плановете на баща му. Уилъкс се бе надявал, че той ще го отведе при майка си, и тъкмо това бе станало. А сега Партридж е в Купола, защото баща му бе заплашил, че ще убие много хора, ако не се върне.
– По дяволите! – ругае Партридж.
– Помисли си хубаво за баща си, Партридж, и кое е добро за всеобщото благо.
– И това е убийството?
– Обещай ми само да си помислиш.
Партридж впива ръце в страничните облегалки на креслото.
– Каква е следващата ми стъпка?
– Трябва да откриеш баща си, да се сближиш с него. Не можеш да направиш нищо, без да спечелиш доверието му и без да се сдобиеш с информация.
– Ти ли ще ме заведеш? – пита Партридж.
– Ако го направя аз, връзката ни ще излезе наяве.
– Но освен това ще означава, че си лоялен към баща ми.
– Не искам да привличам внимание върху себе си.
– Кой тогава?
– Може би някой от другите учители. Близък ли си с някого от тях?
– Холенбек. – Учителят по природни науки. – Прекарах със семейството му няколко коледни ваканции.
– Холенбек е идеален за целта. Той е от хората, които спазват стриктно правилата. Ще се свърже с тях веднага, щом се видите. Именно той им заведе Арвин Уийд, за да могат да се възползват от гения му.
– Видях Арвин – отвръща Партридж, – докато ме подлагаха на пречистващи манипулации.
– Арвин е много важен за нас. Уилъкс възлага на него всичките си надежди. Смята, че момчето може да открие лек. Кара го да работи до пълно изтощение.
– Арвин не е ли на наша страна?
– Беше. Но Уилъкс оказва силно въздействие върху хората. Сигурен съм, че му е обещал нещо. Кой знае обаче дали Арвин ще издържи? – Гласингс вдига поглед към Партридж. – Затова трябва да бъдеш много внимателен.
– Няма да позволя на баща си да ме манипулира, нито пък смятам да го убивам. Какво следва при това положение?
– Ако промениш решението си...
– Дори няма да имаме връзка.
– Ще бъдем наблизо.
– Предполагам, че трябва да тръгвам. – Партридж става и поема към стълбата.
Гласингс също се надига от креслото.
– Партридж – казва му той, – знаеш, че нямам собствен син. Може би никога няма да имам при всички тези забрани. Но ако имах, бих се радвал да прилича на теб.
Партридж усеща как гърлото му се свива. Свежда очи към обувките си, а после среща погледа на Гласингс, който му се усмихва – с тъга и гордост.
Партридж също се усмихва.
– „Чудно варварство“ – споменахте този израз в една лекция за древните култури. Това все още важи за нас, нали така?
Гласингс кима.
– Ето, видяхте ли, че съм слушал лекциите ви? Някои от тях са се запечатали в съзнанието ми.
– Бъди внимателен.
Без всякаква Причина му отдава чест.
Гласингс му отвръща със същото.
Партридж се качва по стълбата, отваря капака и излиза на сцената. После поема с бързи крачки зад кулисите, следвайки знаците към изхода. Накрая стига до една врата и я отваря, очаквайки да вдъхне студения въздух.
В следващия миг се оказва навън.
Макар че тук никой не може да излезе навън в пълния смисъл на думата.
Преша
Чаша чай
Прекосиха Мъртвите полета, които гъмжаха от пясъчни създания, с черния седан. Преди време колата принадлежеше на Ингършип – бе я получил като жест на внимание от Купола. Ел Капитан седи превит зад волана, а Хелмут дялка парче дърво. Хейстингс, в ролята на навигатор, едва се побира на предната седалка до него; дългите му крака опират плътно в жабката. Оказва се, че Уилъкс разполага с цяла флотилия летателни апарати, конструирани така, че да оцелеят по време на Детонациите. Хейстингс ги води на слабо охранявано място – не споменва защо нивото на сигурност е толкова ниско; може би просто не знае.
Пясъчните създания разтварят качулки като на кобри, извиват бодливи гръбнаци, посягат със зъби и нокти. Ел минава директно през тях. Боли го, че ги убива по този начин, но само защото дяволски много обича тази кола. При всеки удар надава вик – доста емоционална реакция за шофьор. Отзад Преша и Брадуел се държат за каквото сварят – облегалки, врати, седалки. На два пъти лактите им се допират, когато колата свива рязко встрани. Преша се пита какво ли щеше да се случи, ако го бе оставила да ù каже защо държи да пътува с тях. Ами ако беше минала от другата страна на масата? Дали щеше да я целуне? Бе позволила мигът да отлети. Тогава ù се стори, че така ще е най-добре, но сега иска да върне времето назад; иска ù се стомахът ù да престане да се свива. Каква ли е причината? Дали любов или страх, а може би и двете?