Хейстингс също излиза от колата. Спира на няколко крачки от тях, оглеждайки хоризонта.
Ел Капитан сритва гумата, проклинайки.
Брадуел потраква с пръсти по яката пластмаса.
– Това е чаша за чай – казва той. – От някоя въртележка.
– Въртележка ли? – възкликва Ел Капитан. – Колата ми беше съсипана от проклета чаша за чай, част от някаква въртележка?
Преша се замисля за историите, които дядо ù ù бе разказвал – италианските фестивали, златните рибки в найлонови торбички, които се давали като награда, канолите, игрите и въртележките. Тя хвърля поглед към ивицата земя, която ги дели от телената ограда на увеселителния парк. Пясъчните създания се тълпят наоколо.
– Дали има още капани?
– Да – отвръща Хейстингс. – Влизайте вътре. – Приковал е поглед в увеселителния парк. – По този път изгубихме трима войници от Специалните сили – тежко въоръжени и в пълна бойна готовност.
– Трима? – смайва се Ел Капитан.
– Какъв е планът? – пита Брадуел.
– Планът беше да не допускаме колата ми да пострада от една проклета чаша за чай – отвръща Ел Капитан.
– Колко километра остават, Хейстингс? Можеш ли да ни кажеш? – пита Преша.
– Около петдесет.
– Няма да успеем за един ден – заключава Ел Капитан. – Трябва да заобиколим това място и щом стигнем от другата страна, да потърсим къде да пренощуваме.
– Ако стигнем от другата страна – поправя го Брадуел.
– Ако изобщо има друга страна – добавя Преша.
– Ако – изрича накрая Хелмут.
– Чувате ли това? – пита Хейстингс.
– Кое? – обажда се Ел Капитан. Гневът му преминава в страх.
Няма нужда от отговор. Усещат как земята боботи под кракта им.
Партридж
Коледна елха
Партридж се събужда. Пред очите му е лицето на Джулби – петгодишната дъщеря на Холенбек. Това бе стаята, в която спеше през зимните ваканции, прекарани у семейство Холенбек. Чува госпожа Холенбек, която пее в кухнята; тя обича песните за снежни човеци и пързаляне с шейни. Джулби е пораснала. В момента ù липсват два предни долни зъба.
Дойде тук снощи, след като се раздели с Гласингс. Стигна пеша до апартамента на Холенбек и зърна малкото чукало с формата на лъвска глава – талисмана на академията – украсена със сложно завързана панделка – умение, на което госпожа Холенбек учи момичетата. Домашният уют е вид изкуство. Точно под панделката бяха залепени две хартиени снежинки, също като онези, които украсяваха прозорците на училището. Като че ли Лайда е била тук. За миг му мина през ум, че всички вече спят, свити на топло под завивките. Не искаше да ги буди.
Но въпреки това той вдигна чукалото и потропа.
Чу шумолене, а после и гласа на Холенбек:
– Кой е? Кой е там? Какво става, за бога? – После ключалката изщрака и Холенбек отвори широко врата.
Мъжът застана пред него, очевидно разтревожен. Няколко тънки снопчета коса се полюшваха на почти олисялото му теме, докато пристягаше колана на халата си. Раменете му изглеждаха още по-хилави – може би защото не носеше спортното си сако. Явно бе очаквал, че това е някакъв номер или че е изникнало нещо извънредно.
Той застина на място, втренчил поглед в Партридж. Само преди миг Холенбек бе смятал, че нищо не може да го изненада, ала се оказа, че не е така. Забелязвайки изумлението в очите му, Партридж изпитва задоволство, че го е извадил от равновесие. В този миг изпитваше омраза към него – през цялото време е знаел истината, ден след ден е премълчавал фактите.
Е, събуди ли се, Холенбек? – щеше му се да каже. – Такъв е животът. Пълен с изненади.
Холенбек го побутва да влезе.
– Партридж Уилъкс – не спираше да повтаря той. – Гледай ти! – А после се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше пребледнял.
– Можеш да пренощуваш тук. Няма проблеми. На сутринта ще дойдат да те вземат.
А сега Джулби се е надвесила над лицето му.
– Цял ден ли ще спиш?
– Как си, Джулби? Много си пораснала.
Момиченцето носи пуловер с избродирана коледна елха.
– Сега съм в детската градина, трета група, при госпожа Върк. Мама каза да ти предам, че ще обядваме.
– Ще обядваме ли?
– Днес е събота! – изрича тя с гордост. Партридж си спомня, че в събота обядваха с оскъдна, но истинска храна – а не с таблетки от соя или с безцветни разтворими напитки. – Ти също си поканен.
– Сигурна ли си? – Дава си сметка, че храната едва ли ще стигне за всички.
– Ами да. Имаме още един гост.
– Кой? – Не може да е баща му, нито пък Гласингс.
– Едно момиче! – Лайда. Това е първата му мисъл, но бързо му хрумва доста по-логично предположение. Айралийн. – Има лъскава коса и мирише на мехурчета.