Айралийн се пресяга към него и го сграбчва за ръкава.
– Ако не го направиш, вече няма да има полза от мен. Ще означава, че съм ги предала. Ако не те убедя да се върнеш...
Обзема го гняв към баща му, който дърпа конците на този извратен театър. Айралийн има измъчен вид.
– Ще поговоря с него – казва накрая той. – Ще намерим някакво решение.
Господин и госпожа Холенбек се връщат заедно и преди Партридж да успее да обясни каквото и да било, се разразява истинска буря от радостни възклицания, поздравления, ръкостискания, прегръдки и потупвания по гърба.
– Е, Джулби, какво ще кажеш? Ще има сватба! – казва госпожа Холенбек.
Сватба. От тази дума му прилошава. Замисля се за Лайда и за времето, което прекараха заедно в къщата на директора, под открито небе. Тогава бе готов да прекара живота си с нея. Завинаги. А ето какво стана.
Джулби е притихнала. Страните ù са зачервени, сякаш е плакала.
– Това е чудесно – казва тя.
– Хайде, трябва да им честитиш! – подканя я госпожа Холенбек.
– Честито! – кресва ядосано Джулби. – Какви късметлии сме! – После се обръща и започва да дърпа закачените на стената рисунки – на цветя, коне и дъги.
– Не сега, Джулби! – обажда се господин Холенбек. – Не пред гостите!
– Какви късметлии сме! – вика Джулби и излита от кухнята.
Госпожа Холенбек слага длан на устата си. В очите ù бликват сълзи. После се спуска към Партридж и Айралийн. Хваща ги за ръце.
– Моля ви не казвайте на никого, че се е държала така. Ще останат с погрешно впечатление. Ще ù мине. Тя е добро момиче. И е нормална! За разлика от Джарв. Джулби ще порасне както трябва.
– Стига, Хеления – прекъсва я господин Холенбек. – Недей да преувеличаваш, сякаш е станало кой знае какво.
– На никого няма да кажем, госпожо Холенбек – уверява я Партридж. – Наистина. Обещаваме.
Айралийн се усмихва.
– Чух момиченцето да казва: „Какви късметлии сме“ – и това е съвсем вярно. Всички сме късметлии. Има толкова много неща, за които да сме благодарни.
Господин Холенбек докосва жена си по рамото и казва:
– Ето, видя ли, скъпа?
– Няма да говорим за Джарв – отвръща госпожа Холенбек.
– Точно така – прошепва господин Холенбек. – Трябва да гледаме напред. Вече сме си дали дума.
Госпожа Холенбек кима и отива до умивалника.
– Да, да, разбира се. Какви късметлии сме. Какви късметлии сме.
Лайда
Мускусен елен
Лайда познава добре гората. В този час на следобеда животните се стичат към водата, излизайки за кратко от прикритията си. Светлината, която се процежда през листата на дърветата пада косо, улавяйки пепелта във въздуха. Чува се пронизителното крякане на птиците, ромоленето на вода, сякаш търси още вода, с която да се слее, носи се мирис на земя и пепел.
Майка Хестра върви на няколко метра от Лайда. Пристъпва тежко под бремето на Сайдън, почти не говори. Лайда знае какво е изписано на лицето ù „... КУЧЕТАТА ЛАЕХА ОЖЕСТОЧЕНО. НАВЪН СЕ СПУСКАШЕ МРАК“, но не бе питала какво означават дамгосаните думи, нито откъде са се взели. Струва ù се неетично да повдига този въпрос. Майка Хестра не бе споменавала какво ù се бе случило по време на Детонациите и почти не говореше за живота си преди това.
Често излизат на лов сред гъстите храсталаци в тази част на гората. Вече имат опит в преследването на дребен дивеч – мускусни елени, плъхове, двукраки невестулки, които влачат тялото си като гущери. Оставят хищниците да ловуват през нощта. И все пак опасността винаги дебне наблизо. Понякога, докато причакват дивеча, групита или зверове издебват майките и ги убиват.
Лайда усеща миризмата от дневното обиталище на мускусните елени. Тези животни почиват на групи и излъчват остра миризма на мускус за разлика от уханието на малките кученца в Купола, които редовно къпят с ароматни шампоани. Лайда харесва мириса на обиталищата. Кара я да се чувства жива. Дръжката на лъка е хлъзгава от потта по дланта ù. Издялка стрелата почти сама, с помощта на Майка Хестра. Лъкът е от фибростъкло, останало от разглобени и нарязани предмети. Тетивата е здрава и лъскава. Всеки път, когато Лайла я отпуска, в ухото ù отеква звук като от струна на музикален инструмент.
Проверява дали перата сочат накъдето трябва и дали стрелата е прилепнала плътно за тетивата.
Долавя шумолене. Спира и вдига ръка. Майка Хестра замръзва на място. Лайда коленичи и надзърта в ниските храсти. Хестра застава на едно коляно в пълно мълчание.
Лайда съзира целта: закръглена сърна, която пристъпва едва-едва на късите си крачка, душейки наоколо. Ако я уцели зад плешките, прекъсвайки гръбначния стълб, няма да усети болката от стрелата. При неточно попадение обаче ще трябва да я преследва из храсталака и най-вероятно ще се прости със стрелата. Но тя рядко пропуска целта си.