– Ти си бременна. Ето какво. Трябва да кажем на Нашата добра майка.
– Не може да съм бременна. – Това е недоразумение. Той я беше попитал дали е сигурна, но тя реши, че говори за нещо друго. Изведнъж гората да ù струва опасна. Следобедната светлина избледнява.
– Вярно е – отвръща Майка Хестра. – Сигурна съм в това.
– Но ние не сме женени. – Те само се преструваха, че са мъж и жена.
– Не знаеш ли как става? Никой ли не ти е обяснил?
Лайда се сеща за часовете по майчинство, където ги учеха как да нанасят мехлем върху обриви, по какъв начин се отстраняват коричките от скалпа на бебето, как да втриват във венците специален гел за облекчаване на болката от никнещите зъбки. Но никой не говореше за забременяването. Освен онова, което момичетата си шушукаха.
– Не, не знам как става.
– Е, значи, си го научила от практиката.
Замисля се за месинговото легло, за телата им – нейното и на Партридж, сгушени на пода под палтата им. Значи е бременна. Вътре в нея расте бебе. Колко ли е малко? Иска ù се види майка си. Трябва да ù каже. Но е възможно повече да не я види.
– Майко Хестра! – Лайда протяга ръце към нея. – Какво ще стане с мен?
Майка Хестра я прегръща.
– Нашата добра майка ще отсъди. Тя ще знае кое е най-доброто решение.
– Как така ще отсъди? – Лайда сграбчва още по-силно Майка Хестра.
– Тя е нашият съдник по всеки въпрос.
Лайда се дръпва назад, взирайки се в лицето на Майка Хестра.
– Какво ще ми направи? Ще ме накаже? Ще ме изгони?
– Ще помисля как точно да ù го съобщя. Всичко ще се нареди – прошепва тя. Гората шумоли. – Тихо сега. Тихо.
Ел Капитан
Очи
Ел Капитан нарежда на Хейстингс да влезе в колата, ала той не отстъпва, вдигнал оръжия за стрелба. Господи, защо земята трепери така? Да, пясъчните създания. Но какви са те? И колцина от тях са нужни, за да разтърсят земята толкова силно. Ел Капитан усеща вибрациите в гърдите си, а и в гърдите на Хелмут, предаващи трептенето на гърба му.
– Хейстингс! – кресва той отново.
– Остави го! – казва Брадуел. – Влизай в колата.
– Кап, не можеш да го убедиш! – надава вик Преша.
Права е. Най-вероятно е програмиран да бъде смел; може би няма друг избор освен да отстоява позициите си и да се бие. И Ел Капитан би искал да надмогне инстинктите и емоциите си, най-вече страха, който раздира гърдите му като хванато в капан животно.
Около тях се извива вихрушка от прах, пръст и пясък. Той се взира в Преша, чиито страни са почервенели от вихрушката. Ще му се Брадуел да не се държи така покровителствено с нея. Трябва ли да я държи за ръка? Та тя може и сама да стои права.
– Прикрий се! – надава вик Хейстингс.
– Добре! – отвръща Ел Капитан.
Преша и Брадуел скачат на задната седалка. Ел Капитан и Хелмут сядат зад волана. Затръшват и заключват вратите и вдигат прозорците. Колата се олюлява в капана на чашата. Хелмут е заровил глава в гърба на Ел Капитан.
– Защо не се покажат? – негодува Преша. – Знаем, че са там, под земята. Защо не излязат навън?
– Просто си играят с нас – отвръща Ел Капитан. – Трябва да останем където сме и да видим с какво си имаме работа.
– Не бива да останем тук! – надвиква Преша воя на вятъра и бученето на земята.
– Хейстингс не може да ги отблъсне сам – казва Ел Капитан. Ще има ли куража да застане рамо до рамо с него? Проверява амунициите на пушката и се замисля за баща си. Защо бе освободен от длъжност – защото е бил лабилен или защото са го смятали за луд, тъй като е поемал големи рискове? Ще му се да знае кое от двете е наследил.
– Дори колата да издържи на атаките им, просто ще ни обкръжат. Ще умрем от обезводняване – казва Брадуел.
– Това няма да стане – заканва се Ел Капитан.
– Няма да стане – прошепва неспокойно Хелмут.
Брадуел се навежда напред.
– Ако излезем, ще ни погълнат.
– Каквото и да направим, спукана ни е работата – казва Ел Капитан. – Предпочитам да се бия, отколкото да се крия като страхливец.
– Страхливец ли ме наричаш? – засяга се Брадуел.
– Ако смяташ да си седиш кротко тук, докато умреш, значи наистина си страхливец.
– Страхливец – изрича Хелмут, сякаш прави признание.
– Слушай, Кап, ти си просто един...
– Един какво? – прекъсва го Ел Капитан. – Неудачник, чиито родители не са били особено умни?
– Това не е...
– Погледнете! – надава вик Преша, вперила поглед през прозореца.
Земята се разтърсва, прорязана от вибриращи кръгчета. После едно по едно изплуват стотици очи. Може би хиляди. Сякаш от пръстта, засята със семена, вместо цветя покълват очи, лъскави като миди, примигващи ожесточено, за да се отърсят от пепелта. Брадуел отскача назад.