– Нима не си усетил – продължава тя – майчинския взор, който те следваше навсякъде? Умолявах го да те доведе тук. Умолявах го непрекъснато. Ала той твърдеше, че ще да бъде катастрофално. Но ето, че най-сетне си тук! – Мими се връща със ситни стъпки до леглото му и коленичи. Стиска в юмруци завивката, сякаш всеки миг ще заплаче.
Партридж се надига с голямо усилие и се обляга на таблата на леглото. Отначало вижда лицето ù двойно. Но присвива очи и вижда, че лицето ù е хубаво, макар и ъгловато, с неопределена възраст. Изглежда с десет години по-млада от родителите му и в същото време по-възрастна. Дали не се дължи на жестовете ù? Или на начина на изразяване? Няма бръчки, дори сега, когато го гледа с подканваща усмивка. Кожата ù е стегната.
Изведнъж му хрумва, че Мими е някак фамилиарна с него заради близостта си с баща му. Двете с дъщеря ù са били в периферията на неговия живот. Тя е била майчинският взор, който е бдял над него – може би години?
– Госпожо? – Това ли е думата, която търси?
– Аз съм негова съпруга – отвръща Мими с широка усмивка.
– Какво?
– Всъщност сме младоженци, въпреки че сме заедно от години. Обичаме се. Надявам се, че ще можеш да го приемеш.
Партридж усеща, че му прилошава.
– Значи, след като е убил майка ми, просто се е оженил за теб? – Той изритва одеялото и чаршафите и усеща, че мускулите на краката му горят. Примъква се към другата страна на леглото и прехвърля крака на пода. – Сигурно е било награда за това, че главата ù е гръмнала. Най-сетне свободен!
– Той не е убиец – отвръща спокойно Мими. – Не тълкуваш правилно фактите.
– Та той ме изтезаваше! Знаеше ли за това? Имам късмет, че съм жив. – Все още се чувства на косъм от смъртта, сякаш се е загнездила в тялото му.
– Можеше да имаш баща, който не се интересува от теб, който те е изоставил – като дъщеря ми. Но твоят баща ме прибра в момент, когато никой не ме искаше. Той ни спаси живота. – Мими продължава да се усмихва – усмивката ù е измъчена, излъчва гробовна печал.
– Само че имам баща, който е масов убиец. – Напъва яката на врата си, която е прекалено стегната.
Тя поклаща глава и цъква с език. Дали не го порицава? Наистина ли се е вживяла в ролята на негова майка? Идва му да я фрасне.
– Твърде дълго си бил навън – казва тя. – Надявахме се да се вразумиш. – Тя става и изтупва полата си. – Няма да кажа на баща ти какви неща си наговорил. Това само ще го разстрои и ще ти навлече неприятности. – Пристъпва към прозореца. Партридж я презира, но в същото време си дава сметка, че колкото ù да е сбъркана, най-вероятно вината за това е на баща му.
Мими поглежда през прозореца. Старецът е още на плажа и върви в същата посока, размахвайки металния детектор.
– Гледай сега – казва тя, навежда се навън и извисява глас: – Здравейте! Как сте тази сутрин?
Старецът спира, сваля малкото кепе от главата си и ù махва.
– Отначало се правеше, че не ме чува – обяснява тя. – Но после разказах на баща ти колко много ни разстройва това, мен и дъщеря ми Айралийн, и той се погрижи. Споменах само веднъж и след няколко дни този глупав старец започна да ми маха. Всъщност го мразя. Но важното е, че сега спира и маха. Така е по-добре, нали? – Мими го плаши. Тя прелива от любов, огорчение и ярост – променяйки чувствата си за секунди. – Трябва да знаеш, че съм тук по собствено желание. Никой не ме е карал насила, но помолих баща ти и той ми разреши, тъй като за мен беше важно да се запозная с теб. Надявам се, че не си губя времето. Мразя да губя истинско време.
Партридж не се стърпява да каже нещо остроумно:
– А обичаш ли да губиш фалшиво време?
– Имаш предвид времето в хибернация?
– Да, точно така – свива рамене той.
– Разполагам с достатъчно такива моменти. Но това време няма как да бъде изгубено, нали? Предполагам, че ти звучи прекалено философски, за да разбереш...
– Опитай.
– По дефиниция времето в хибернация не е изгубено. То съществува паралелно с общоприетата представа за времето. Така че не може да бъде изгубено, нали?
– Така изглежда.
Тя се усмихва и поема към вратата.
Спомня си как Преша е била отровена във фермерската къща.
– Нали няма да ми стане зле от храната?
– Да не си полудял?
– Не знам. Ами ти?
– Не бъди груб.
– Знаеш ли кое е грубо? Да поставиш електрическа яка на човек, към когото уж изпитваш майчински чувства. Докъде мога да отида, за да не бъда изпържен?
– На твое място не бих се отдалечавала. Това е за твоя защита.
– Е, щом е така, благодаря. Сърдечни благодарности.
– Надявам се закуската да ти хареса. На твое място, Партридж, щях да съм благодарна за всичко. Дори за най-дребните жестове. – Прозвучава като предупреждение. Тя му намига, след което кимва и излиза навън, оставяй вратата открехната, за да се чува сонатата, изпълнявана от дъщеря ù Айралийн.
Партридж се отпуска в леглото с натежали като олово ръце и крака. Затваря очи и слуша музиката, но не може да прецени дали някой свири на живо, или е на запис. Дали Айралийн съществува? Дали тук изобщо има пиано?
Ел Капитан
Шевове
Повечето операции са далеч по-сложни от задачата на Хелмут да измъкне краката на паяка с джобното си ножче. Ел Капитан бе извадил късмет, че паякът робот бе заседнал в месестата част на прасеца му, вместо да се вклини навътре, разцепвайки костта. Но най-вече защото се бе отървал само с един паяк – при положение че рекордът е трийсет в едно-единствено тяло. След по-малко от месец на грижите му разчитат вече стотици хора.
В крайна сметка успяват да намерят начин да упояват хората преди операция. Внимателно изучават въздействието на куршумите с успокоително на Финън, както и информацията, която Ел Капитан бе събрал през годините за различните растения, намерени в гората и тествани върху новобранците.
Хелмут инжектира серум в кръвта на пациентите и асистира по време на операция. Щом Ел Капитан поиска спирт, тампони, пинсети, скалпел, игли или фини чисти конци, Хелмут му ги подава. За първи път през живота си работят като един човек с четири ръце. Един от войниците дезинфекцира инструментите със спирт и стои наблизо, в случай че пациентът дойде в съзнание, и тогава се налага всички да го държат, докато не бъде поставена втора инжекция.
Хелмут е запленен от операциите. Навежда се толкова ниско над рамото на брат си, че понякога се налага той да му каже да се отдръпне:
– Спри да дишаш в лицето ми.
– Спри да дишаш – повтаря Хелмут.
На Ел Капитан му прилошава от миризмата на кръвта. Приключва набързо с пациента.
– Трябва да проверя дали са изчезнали още деца – казва на войника. Дванайсет отвлечени деца са върнати, без да броим Уилда, а се носят и слухове за още едно, намерено в ранните часове на деня в изоставена барака на границата с руините.
Щом излизат от палатката, Хелмут потръпва от мразовития въздух. Ел Капитан прехвърля пушката на гърдите си и се отправя към пазара. Наоколо цари обичайното суетене и блъскане, виждат се амбулантни търговци, предлагащи стоката си – месо или странни на вид зеленчуци (но дали стават за ядене?). Минава покрай няколко бензинови варела, около които са се скупчили хора, за да сгреят ръцете си на огъня. Навред го сподирят погледи. Някои само кимат вместо поздрав.
От Специалните сили в града няма и помен. Може би нямат повече работа тук, след като Партридж е в Купола. Въпреки това Ел Капитан е виждал неколцина из горите и се надява някой ден да срещне Хейстингс. Партридж бе казал, че може да му има доверие. Ел Капитан дори бе обмислял идеята да заложи капан за Хейстингс. Но как, по дяволите, се залавя войник от Специалните сили? Капанът за мечки няма да го задържи задълго.
Ел Капитан вижда едно момченце, което раздава листовки: „Душата ти достойна ли е за пречистване? Бъди готов!“
– Какво е това? – пита той.