– Добро утро – обръща се Партридж към Мими, която все още не го е забелязала. – Сега е нощ, нали?
Мими не отговаря. В момента покрива мъфините с глазура. Сигурен е, че не го харесва.
Той се приближава към Айралийн, пристъпвайки върху белия вълнен килим. С босите си стъпала не усеща никаква разлика с голия циментов под.
Килимът не е истински.
Протяга ръка и докосва канапето. Ала ръката разсича въздуха. В спалнята му образите бяха наложени върху реални предмети. Но тук няма нищо.
– Айралийн – обажда се той и докосва рамото ù, ала там няма рамо. Айралийн не съществува. Беше му казала да последва музиката – за да види всичко с очите си.
Той натиска един клавиш, който хлътва и отронилият се звук се смесва с песента на Айралийн. Значи, пианото е истинско. Партридж стоварва юмрук върху клавишите.
– Изобщо има ли някого? – кресва той.
Мими изважда още една тава с мъфини и казва:
– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.
Явно тавата с мъфините е същата. Изглежда, записът е зациклил. Дали баща му е създал този фалшив свят? За негово добро ли го е сторил? Нима смята, че ще му повярва? Че ще се утеши? Тук ли се бе оттеглял, докато той бе затворен в академията? Но онова, което най-много го вбесява, е безчестието на всичко това. Вероятно мястото съществува, за да може баща му за миг да се престори, че има семейство – тъй като Партридж очевидно не му е достатъчен – а после да продължи нататък.
– Мил роден дом – казва Партридж. Докосва една от стените и продължава по края на изкуствено създадения образ. Стените са бледожълти, украсени тук-там с несъществуващи картини. Какво ли има от другата страна? Може би изход. Отправя се към един от ъглите, който обаче не е никакъв ъгъл. Плъзва ръка по стената и… минава отвъд.
Озовава се в слабо осветен коридор с врати от двете страни. Зад всяка врата се разнася странно бръмчене. Заглежда се в табелките на някои от тях: ЕКЗЕМПЛЯРИ ЕДНО И ДВЕ, ЕКЗЕМПЛЯРИ ТРИ И ЧЕТИРИ... ЕКЗЕМПЛЯРИ ДЕВЕТ И ДЕСЕТ. На останалите врати вижда женски имена, гравирани на малки сребърни табелки: АЙРАЛИЙН УИЛЪКС. Табелката е нова сигурно защото фамилията е нова. Айралийн е негова доведена сестра, още една издънка на рода Уилъкс. Но какво търси тук името ù? Какво общо има тя с всички тези екземпляри?
Под тази табелка има още една: МИМИ УИЛЪКС. Тя също е нова и лъскава.
Ето къде е искала да го доведе Айралийн. Дългата верига от тайни, но на коя ли брънка се намира в момента? Няма никакво желание да узнае какво се крие в малките помещения.
Почуква едва-едва.
Никой не отговаря.
Почуква отново.
– Айралийн? Аз съм, Партридж.
Отново няма отговор.
Тогава натиска дръжката и отваря вратата.
Отвътре го лъхва студен въздух; всъщност най-студеният въздух, който е усещал в Купола. Докосва стената с длан, търсейки електрически ключ. Напипва бутон. Стаята се облива в светлина.
В празното помещение има две капсули, високи няколко стъпки. Капсулите са пълни с пара, а стъклото е покрито с вледенени фигури. Партридж доближава едната. Изтрива стъклото с ръка. Замръзнало лице, сякаш е в хибернация.
Мими Уилъкс.
„Хибернация.‟Тъкмо този израз бе използвала.
Олюлява се назад, тичайки към вратата. Неопредлена възраст. Ето как става! Устоява на времето с консервиране. Но защо е замразена? За да съхрани младостта си? Някакво криогенно състояние, умишлено предизвикана хипотермия?
Айралийн. Приближава другата капсула. Събира кураж и изтрива парата от стъклото. Капсулата е празна. Притиска ръка към стъклото и разбира, че моторът, охлаждащ съоръжението, не работи.
Къде ли е тя? Защо са ù сторили това? Та тя е още дете. Но така ли е наистина? Помни начина, по който Айралийн го погледна, когато предположи, че е на шестнайсет. Дали двете с Мими не са доста по-възрастни, отколкото изглеждат?
Втурва се навън, затваряйки вратата след себе си. В края на коридора няма изход. Хуква обратно, откъдето е дошъл, усещайки все още краката си слаби. Щом открива процепа към дневната, от който се процежда ярка светлина, и понечва да влезе, се разнася пукот. Примигва светлина. Ослепителна светкавица. И тогава всичко потъва в мрак. Намира се в мазе. Просто мазе. Тръгва по празните коридори. Няма врати. Нито прозорци. Зърва само едно пиано, свряно под стълбището. Истинско пиано с истински клавиши, педали и всичко останало. Идеална версия на изпотрошеното пиано в къщата на директора, където бе видял Лайда за последен път.
Лайда. Радва се, че тя не е тук. Какво ли щяха да сторят с нея?
Поема нагоре по стъпалата, взимайки по две наведнъж. От теракотената настилка няма и помен. Вратата е отворена. Не беше ли я затворил след себе си?
Влиза в стаята, която е почти празна с изключение на оскъдната груба мебелировка – най-обикновено легло, масичка и стара лампа.
Айралийн стои до отворения прозорец, но отвън няма нищо – нито океан, нито дори луна.
На леглото има метален ключ – ключът за яката му.
– Видях всичко, Айралийн – обръща се той към нея. – Видях какво са сторили.
– Нищо не знаеш – отвръща тя и го поглежда. – Изобщо не би могъл да го проумееш.
– Кои са хората долу? Много ли са?
Тя извива поглед към прозореца и потрива перваза с ръка.
– Дори не знам откъде да започна. Има толкова много неща, които не би трябвало да разбирам.
Той посяга и поема ръката ù. Има нужда да се увери, че е истинска. Тя трепери.
– Защо го правиш?
Поглежда го, сякаш смята отговора за очевиден.
– Ние съществуваме само когато е необходимо. Студът забавя увреждането на клетките ни. И аз, и майка ми можем да запазим младостта си.
– Заради баща ми ли?
Тя дръпва ръката си.
– Не, заради нас самите! Правим го заради себе си! А не заради баща ти или заради теб. За да се харесваме – отвътре и отвън. – Гласът ù звучи пискливо.
– Съжалявам – казва той. – Не исках да те разстроя.
Отваря гардероба и изважда костюм на закачалка и чифт лъснати обувки.
– Сигурно ще ти станат – казва тя и му ги подава. Обръща се с гръб и започва бързо да се съблича. – Претоварих системата с команди – за Индия, Китай, Мароко, Париж, река Нил. Скоро сама ще се рестартира. Така че, трябва да побързаш.
Той закопчава ципа на панталоните и навлича ризата и сакото, без да ги закопчава. Премята вратовръзката върху яката.
– А чорапи? – пита той.
Тя се връща до гардероба и проверява в единственото чекмедже ниско долу.
– Няма. – Изглежда така, сякаш ще заплаче. – Какъв пропуск! Не мога да повярвам!
– Няма нищо. Няма нищо. – Той закопчава ризата донякъде и нахлузва обувките. После взима ключа, намира опипом прореза в яката, пъха ключа и го завърта.
Яката се отваря с щракване. Той я хвърля на леглото и разтрива охлузената си шия.
– По перваза ще стигнеш до противопожарния изход – казва тя, след което започва да връзва вратовръзката му. – А после бягай.
– Ела с мен – отвръща Партридж. – Не бива да оставаш тук.
– Не мога да дойда с теб.
– Разбира се, че можеш. Нямаш дори яка.
– Така е, защото са наясно, че никога няма да си тръгна оттук. – Тя стяга възела на вратовръзката.
– Айралийн, те ще разберат, че ти си блокирала системата. Ще разберат, че си ми помогнала да избягам.
– Бях напълно искрена, докато натисках всички онези бутони. Аз наистина искам да отида в Индия, Китай, Мароко... – Гласът и замира.
– Нямам доверие на баща си. Страх ме е какво може да ти стори.
– Върви, Партридж. Хайде, върви.
– Айралийн, никога няма да те забравя. – Партридж се провира през прозореца, стъпва на перваза и казва: – Благодаря ти.
– Това беше нашата тайна – отвръща тя. – Само наша. Моя и твоя.
– Точно така – казва той.
– Върви.
Той поема по перваза, слагайки краката си един пред друг. От карибския бриз няма и помен. Въздухът е неподвижен. Накрая се покатерва на противопожарната стълба, издокаран с лъскавите си обувки, и поглежда към циментовата площадка отдолу.