Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.
Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.
От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.
Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато – деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?
Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.
Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите – взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?
Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?
Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача...
Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.
Вече е нов вид.
Ел Капитан
Новак
Снегът ту вали, ту спира. Сега отново прехвърча, носейки се леко сред тъмните силуети на дървета и храсти, и се трупа по чепатите клони. Заради студа тази есен много от тях са покрити с дебела козина. Ел Капитан прокарва пръсти по дългия и тънък клон на една фиданка и веднага я усеща – това не е мъхестото покритие, характерно за някои растения. А истинска козина, каквато можеш да видиш на коремчето на котка.
– Ще оцелеят само най-приспособимите – подхвърля той на брат си Хелмут, когото винаги ще носи като товар на гърба си.
– Най-приспособимите – прошепва Хелмут. Той надзърта над едното рамо на Ел Капитан, след което люшва глава към другото. Днес е неспокоен.
– Престани да се въртиш! – скарва му се Ел Капитан.
– Да се въртиш – повтаря Хелмут.
Ел Капитан е дал на брат си разни неща, които да държи в ръцете си. Хелмут винаги е имал нервни ръце. Преди време плетеше скришом въже, с което да удуши Ел Капитан, ала в крайна сметка бе спасил живота му. След тази случка Ел Капитан реши, че трябва да му се довери. Нямаше друг избор. Даде на Хелмут джобно ножче и предмети за дялкане, за да прави нещо.
– Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие? – попита го веднъж Брадуел.
А Ел Капитан му отвърна:
– Разбира се. Все пак е мой брат!
А може би иска просто да го изпита, предизвиквайки го: „Искаш да ме убиеш ли? Давай тогава. Няма да ти преча.“ Понякога, когато се навежда напред, Ел Капитан забелязва стелещите се дървени стърготини. Днес обаче Хелмут дялка с ножчето като обезумял.
Ел Капитан присяда на огромното коренище на едно дърво и отпуска пушката на ботушите си. Тъй като тръгнаха, без да закусят, сега е гладен. Той развива загънатия във восъчна хартия сандвич от крайщници хляб. Обича крайщниците, защото са твърди. Накрая подхвърля на брат си:
– Да хапнем, братле.
Ел Капитан е свикнал с неизменния навик на Хелмут да повтаря думите му; нищо повече от глуповато ехо. Този път Хлемут повтаря репликата с друга интонация:
– Да хапнем, братле – казва той, сякаш се кани да погълне Ел Капитан. Просто лека закачка, колкото да го държи нащрек.
– Е – казва Ел Капитан, – не е ли вкусно?
– Не е ли вкусно? – повтаря Хелмут.
– Знаеш ли, че изобщо не съм длъжен да деля този сандвич с теб? – Преди да срещне Преша, дори нямаше да му хрумне да го направи, ала оттогава се бе променил. Усеща промяната с цялото си тяло, сякаш протича клетка по клетка. Пита се дали Хлемут също не я забелязва, след като имат толкова много общи клетки. Не че изведнъж е станал самарянин. Дори напротив, Ел Капитан още усеща в гърдите си изпепеляващ гняв. Разликата е, че сега има цел – нещо, което да брани. Дали това не е самата Преша?
А може би става дума за нещо много по-голямо.
Ел Капитан отхапва залък хляб с късче месо, пъхнато между крайщниците. После подава сандвича на Хелмут. Трябва да дели всичко с брат си. Все пак във вените им тече една и съща кръв и ако иска да помогне за превземането на Купола – а той държи да доживее този ден – Хелмут трябвада е на негова страна, при това жив и здрав. Да му навреди, означава да навреди на себе си. Може би тъкмо това е разковничето. Открай време Ел Капитан таи омраза към себе си, но след срещата си с Преша усеща, че чувството е някак смекчено. Преди гледаше на себе си като на изоставено дете. Първо го изостави баща му – бивш пилот, изгонен от военновъздушните сили, защото бе откачил. Ел Капитан искаше да бъде като него – да научи всичко за реактивните самолети – сякаш това щеше да го направи достоен да има баща. После умря майка му. Изглежда, изобщо не бе достоен да има родители. Самият той също донякъде бе превъртял, но какъв смисъл има да тъпче на едно и също място. Нали? Преша съзира у нещо него, което си струва, и може би не греши.
– Виждаш ли колко съм добър? – подхвърля на Хелмут.
– Колко съм добър – казва брат му.
Тази сутрин Ел Капитан излезе по-рано от обикновено, за да тръгне по следите на електрическите импулси. Притеснява се, че се навъртат все по-близо до щаб-квартирата. Изплъзват му се. Но сега е сигурен, че усеща нещо. Макар да не може да ги разчете, долавя, когато импулсите се предават на по-висока честота, а това означава, че някой изпраща съобщение, а останалите отговарят.
Той загъва остатъците от сандвича в хартията, прибира ги в раницата и поема към импулсите. Забелязва следи в снега, като всяка стъпка е пресечена с коловоз. Съзира фигури далече напред. Тръгва подире им на подобаващо разстояние.
Достига до една просека и спира. Неколцина от Специалните сили са се скупчили. Изглеждат красиви и силни – почти царствени. Някои са едри, други – жилави. Изглежда, студът не им влияе – сигурно фината втора кожа, в която са обвити, е изработена така, че да ги предпазва. Имат изключително обоняние. Един вдига глава и надушва Ел Капитан и Хелмут; ноздрите му се разширяват, а когато погледите им се срещат, Ел Капитан застива на място, но без да се вцепенява. Не иска да изглежда изплашен.
През последните няколко седмици стига до заключението, че индивидите от новата група не са така енергични като онези, с които двамата с Хелмут се бяха сражавали в гората рамо до рамо с Брадуел и Лайда. Изглеждат някак недооформени, сякаш промените в телата им са били ускорени. Не притежават нужната ловкост. Случва се дори да залитнат. Очевидно не се чувстват удобно с вградените в ръцете им оръжия. А когато се скупчват по този начин, изглежда, се нуждаят един от друг, от близостта си – също като хората.
Останалите трима насочват поглед към Ел Капитан и Хелмут, известени по невидим начин от първия. Въпреки че могат да говорят, не казват нищо. Сякаш приемат присъствието му като част от околната среда, подобно на пронизителните крясъци на птица с деформирани крила и метален клюн или на напомнящото плач на дете скимтене на животно, попаднало в някой от капаните на Ел Капитан. Не търсят него. Не затова са тук. Търсят Партридж – сигурен е в това. И Ел Капитан се страхува, че ще проявят интерес и към Преша, която е кръвно свързана с брат си и може да се окаже полезна за Купола – най-вече, за да отведе Партридж там.