И тогава нещо изсвистява във въздуха. Едно пясъчно създание отмята главата си рязко назад. То надава вик и когато изправя глава, започва да дере с нокти окото си. От раната потича кръв, която се просмуква в покритото с пръст лице на съществото. Втори куршум прелита край Брадуел. Той кара Преша да залегне до Хейстингс и я прикрива с тялото си. Ел Капитан и Хелмут също се снишават.
Пясъчните създания си проправят път в земните недра. Въпреки че са мудни, Преша забелязва, че са обзети от паника. Над тях се сипят куршуми. Един отскача и се търкулва към Преша – малко, твърдо топче. Тя го взима в ръка.
– Това е Би-Би патрон.
– Какво означава Би-Би?
Всички отправят взор към увеселителния парк. Там някъде трябва да са нападателите.
– Откъде стрелят? – недоумява Брадуел.
В същия миг коршум пронизва слепоочието на едно пясъчно създание. Очите на съществото застиват. От гърлото му се надига гъргорещ звук и то рухва безжизнено на земята.
Преша впива очи във високото трасе на скоростното влакче.
– Които да са те, ясно е, че ни защитават.
Докато музиката звучи, пясъчните създания потъват едно по едно в земните недра. Накрая остават само няколко очи, които примигват и също изчезват.
По протежение на оградата около увеселителния парк, стърчат метални колове, които вероятно са забити надълбоко, тъй като пясъчните създания се придвижват и под земята. Оттук Преша вижда пластмасовата глава на клоуна и пукнатината на плешивото му теме, което сякаш всеки миг ще се разцепи и нещо неочаквано ще изскочи отвътре. Устата на клоуна представлява яркочервена дъга, а носът – червена топка, очите обаче са издълбани. Преша има чувството, че ги наблюдава.
Недалече от главата на Лудия Джон се вижда висок стълб. Нащърбен и огънат по средата, стълбът все още е прав. На върха му са закрепени два високоговорителя, които отдалече приличат на метални лилии. Тъкмо от тях идва музиката.
– Кой е там?
Брадуел се взира през телената ограда.
Ел Капитан и Хелмут също стават и се приближават до оградата, само Преша остава до Хейстингс.
– Пясъчните създания отидоха ли си? – пита Хейстингс.
– Засега.
Преша се чувства като замаяна. Във въздуха се носи бавното, протяжно звънтене на мелодията. Вятърът е все така силен, а въздухът – студен.
– Хората там ни спасиха – казва Преша. – Но все още се нуждаем от помощта им. Трябва да приберем Хейстингс на сигурно място.
– Може да ме оставите тук – отвръща Хейстингс. – Аз само ще ви забавя.
– Изключено – отсича Брадуел. – Ти ми спаси живота. Никога няма да забравя.
– Скоро ще се стъмни – казва Преша. – И след като колата издъхна...
– Не е издъхнала – възразява Ел Капитан. – Само... си отдъхва.
– Отдъхва – повтаря Хелмут.
– Добре, при положение че колата е издъхнала, ще бъдем като живи мишени.
– Преша е права – казва Брадуел. – Трябва да разберем кои са хората в увеселителния парк. Имаме нужда от помощта им.
Преша зърва на земята окървавена стрела – същата, която раненото пясъчно създание бе извадило от окото си. Тя пристъпва към нея и я побутва с крак. Краят ù е залепен с тиксо.
– Погледнете – казва тя.
Ел Капитан се приближава.
– Тиксо? Мили боже. Откога не съм виждал тиксо.
Преша се отправя към телената ограда. Оглежда малките четвъртити бараки, представяйки си, че някога са били стрелбища, където можеш да спечелиш златна рибка в найлонов плик, с каквато дядо ù се бе сдобил като малък на италианския фестивал. Беше ù разказал как е хвърлял стрелички по балони, закачени на коркова дъска.
Една сянка се плъзва между бараките. Преша тръгва бързо покрай оградата с надеждата да я зърне отново. И шансът ù се усмихва.
Оказва се момиче с дълга и рошава златиста коса. Лявата ù ръка е обезобразена, стопила се до чуканче точно под лакътя.
Това е Фандра.
След толкова време Преша разбира, че приятелката ù е жива. Сякаш току-що си е върнала отдавна изгубена частица от себе си – пред очите ù изниква порутената бръснарница, Фридъл в люлеещия се кафез и дядо ù с ампутиран крак и заседнал на гърлото му вентилатор. Двете с Фандра обичаха да си правят къщичка, разпъвайки одеяла между стола и масата. Изведнъж Преша осъзнава, че тази къщичка, плод на детското им въображение, е най-сигурният и истински дом, който е имала.
– Фандра! – възкликва тя.
Фандра се спуска към телената ограда и се хваща за нея с една ръка. Облечена е с дълга пола, маратонки и зелено непромокаемо яке с отчасти разтопена яка. Преша улавя Фандра за здравата ръка и двете сплитат пръсти през телената мрежа.
– Наистина си ти! – възкликва Преша, замаяна от щастие.
– Преша! Как се озова тук?
– Фандра? – обажда се Брадуел. – Фандра? Ти ли си?
Фандра хвърля поглед над рамото на Преша и се усмихва широко.
– Здравей, Брадуел.
Брадуел стърчи на мястото си, натъртен и прашен, занемял от изненада.
– Мислех, че... вината беше моя... – Той пристъпва няколко крачки напред, но някак предпазливо, сякаш тя е видение.
– Брадуел, не само аз успях да се измъкна – казва Фандра. – Нелегалната мрежа... ние успяхме! Просто нямаше как да изпратим съобщение.
По лицето на Брадуел, почерняло от пепелта, потичат сълзи.
– Ти си част от новата история – казва му тя.
– От новата история ли? – повтаря той.
Няколко глави щръкват зад навесите, малкото влакче, дремещо на елипсовидните релси, и преобърнатата платформа на една въртележка.
– Фенъли? – отронва Брадуел, препъвайки се към оградата. – Стантън? Това вие ли сте?
– Да, сър!
– Не мога да повярвам. Верден, всички сте успели! – възкликва Брадуел. – Бях сигурен, че сте мъртви. Бях сигурен, че вината е моя.
– Само че ние сме тук – отвръща Фандра. – И сме живи благодарение на теб.
Партридж
Тленна плът
Момчетата от академията са вече будни. Слушат тихичко радиоапаратите си зад затворените врати на стаите си. Партридж знае всички песни от разрешения списък. В тази става дума за плажа, което му се струва жестоко, тъй като може вече да не видят плажа.
– Къде отиваме? – обръща се Партридж към Айралийн.
Тя хвърля поглед към охранителя, вероятно за да поиска разрешение да му каже.
Охранителят кима. По-рано Айралийн го бе представила на Партридж. Името му е Бекли.
– Баща ти е готов да се срещне с теб – казва тя.
– Наистина ли? – отвръща Партридж, усещайки как стомахът му се свива. – Малко ценно време със стареца. Къде е той?
Айралийн отново поглежда към Бекли.
– В кабинета си – отвръща охранителят.
Кабинетът се намира в медицинския център, където Партридж беше измъчван. Няма никакво желание да се връща там.
Една врата в дъното на коридора се отваря рязко. Излизат няколко момчета. На възраст са по-малки от Партридж и той познава по име само двама от тях – Уилкокс Бренър и Фоли Банкс. Момчетата зърват първо охранителя, а после забелязват Партридж и Айралийн. Веднага го познават. Всички го познават. Само че реагират различно отпреди. Трудно му е да определи какво изпитват – страх, вълнение или просто тревога.
Изглежда, знаят и коя е Айралийн. Тя им кимва някак царствено.
– Партридж! Здравей! – надава вик едно от момчетата, сякаш е негов фен. Бекли веднага излиза напред и застава пред Партридж, като че ли хлапето се кани да го нападне.
Останалите го смушкват, мърморейки:
– Млъквай.
Очевидно бяха скалъпили някаква история за него и я бяха разказали на всички. Партридж съжалява, че не се бе сетил да попита Гласингс.
Момчетата свиват зад ъгъла и той се обръща към Бекли:
– Какво са им разказали за мен?
– Историята ти беше предоставена на пресата – отвръща Бекли. Тук има само един вестник, „Новини“. – Разбира се, леко цензурирана.