Когато вратите на асансьора се отварят, отпред ги чакат санитари, нарамили бели престилки, калцуни, маски, найлонови шапки и ръкавици.
Айралийн и Бекли се обръщат, за да облекат престилките, вдигат ръце за ръкавиците и навеждат глави за шапките, очевидно привикнали с това упражнение.
Но Партридж се противи:
– Не ме докосвайте. Какъв ви е проблемът? – Докато се облича сам, санитарите стоят сковано до него. Но тъй като не успява да достигне връзките на гърба на престилката, един от служителите пристъпва напред и му помага. Това го притеснява, сякаш не може да завърже собствените си обувки. Убеден е, че изглежда глупаво с бухналата найлонова шапка. Ръкавиците се врязват в китките му. Тръгва след останалите, ала калцуните се пързалят. Чувства се непохватен като дете. Тъй като баща му е манипулатор до мозъка на костите, Партридж се съмнява дали това не е част от плана му.
Съпроводени от половин дузина санитари, преминават през автоматични врати, на които пазят двама тежко въоръжени охранителя. Свиват в едно крило с празни стаи. Само помещението на сестрите кипи от оживление. Изглежда, в това крило има един-единствен пациент – Елъри Уилъкс.
Санитарите спират, преди да са стигнали до стаята в дъното на коридора. Един от тях казва:
– Като изключим охранителя вътре, желанието му е да се срещне с теб насаме.
Всички са вперили очи в него – санитари, доктори, сестри, Айралийн и Бекли, и дори двамата тежко въоръжени охранители от другата страна на стъклените врати.
Партридж кима.
– Нямам нищо против. – Преди да влезе в стаята, Айралийн го докосва по лакътя. Той се обръща и тя го целува по бузата. Всички наоколо ахват, сякаш това е най-милото нещо, което са виждали. Айралийн, изглежда, не забелязва раздразнението му. За негово учудване тя го перва лекичко по носа, все едно си имат тайна закача. Той оглежда присъстващите.
– Късмет! – прошепва Айралийн.
Слага ръка на дръжката, ала преди да я завърти, го залива вълна на надежда – ще отвори вратата, ала вместо болничната стая ще открие малка уютна дневна. Ще завари баща си – здрав, и майка си, седнала до него, а също и Седж, застанал до прозореца. Те ще му кажат, че всичко е било само изпитание, нещо като ритуал за възмъжаване, който се предава от поколения наред. „Всички отново сме семейство“ – ще каже майка му. А Лайда ще изскочи от съседната стая.
Но Партридж си дава сметка, че това са празни мечти.
Накрая отваря вратата и влиза.
Охранителят е на поста си, както бе казал санитарят. Застанал е мирно до леглото, закрито с чиста правоъгълна завеса. Найлоновата материя потрепва, издува се лекичко, сякаш диша. Виждат се всевъзможни помпи, които се движат с пуфтене и съскане. Апаратурата наоколо цвърчи и пиука; единствения апарат, който разпознава, показва сърдечния ритъм на баща му.
Машините се опитват да отложат настъпването на смъртта, чието присъствие се усеща.
За миг Партридж се замисля за баща си като за човека, който го е държал в прегръдките си като бебе, който понякога го е завивал вечер и винаги е бил част от живота му. Колкото и да е лош, дори да е масов убиец – най-големият в историята на човечеството – дълбоко в себе си Партридж няма да забрави, че е негов баща. Дори да изпитва страх и омраза към него, в дъното на душата си винаги ще таи надежда, че той може да го спаси. Обзема го слабост. Спомня си думите на Лайда, че все още иска баща му да го обича.
В този миг чува гласа на Уилъкс:
– Партридж.
Усеща как страните му пламват, сърцето му забива лудо. Ето го човека, убил майка му и брат му. Никога няма да забрави това. Пристъпва по-близо до завесата. Различава червеникавто му лице, покритата с язви кожа. Вижда, че шията и едната му ръка са почернели, сякаш плътта е мъртва. Ръката е сгърчена от атрофия – като крайник на граблива птица – свита на гърдите, сякаш да пази сърцето му.
Баща му натиска бутон на леглото. Част от найлоновата завеса се прибира. Очите му са затворени, но устните са свити, сякаш се кани да заговори. Гърдите му са пристегнати с голямо метално приспособление, което също пъхти и съска. Най-вероятно в него е скрит инструмент, който подпомага дишането. От двете страни на кутията са прикрепени две тръбички, които стигат до ноздрите му. За миг Партридж си представя как прищипва с пръсти тръбите. Но и без това баща му едва си поеме въздух – като риба на сухо, устата му се разтваря все по-широко, а страните му се изопват, сякаш всеки миг кожата ще се скъса.
– Партридж – прошепва Уилъкс, щом кутията подава въздух в гърдите му. – Знаех си, че ще се върнеш.
– Не и по свое желание – отвръща Партридж.
– Ти се върна... – Дробовете му се свиват и разширяват. – Защото не ме мразиш. Кажи ми, че не ме мразиш.
– Да не искаш да кажеш, че ти е домъчняло за мен?
Баща му отваря очи, примигвайки на флуоресцентната светлина. Погледът му е замъглен. Атрофиралата ръка и шията му лъщят, като че ли са покрити с втори пласт кожа – чиста и гладка.
– Създадох цял един свят за теб. Свят, в който можеш да пътуваш. Пратих ти момиче. Нима не го оценяваш?
– Пратил си ми момиче? – Партридж стисва решетката на леглото.
Охранителят пристъпва напред.
– Сър? – обръща се към Уилъкс.
– Всичко е наред – отвръща Уилъкс. – Кръвта му кипи. Още е млад.
– Между другото, честито – обажда се Партридж – за сватбата.
– Не се муси.
– Ти си болен човек.
– Не виждаш ли, че умирам?
– Не това имах предвид.
– Ще приемеш ли... – Машината издава клокочещ звук. – ... това, което ти се предлага? Тук си герой.
– Не искам да бъда герой.
– А какво искаш?
– Искам да бъда водач.
Баща му натиска друг бутон на страничната решетка и горната половина на леглото му се повдига.
– Отдавна чакам... да кажеш тези думи.
– Нима?
– Кой друг бих искал да ме смени? Кой друг, ако не ти, моят син. – Протяга здравата си ръка и докосва лицето на Партридж. В очите му блести влага. Партридж никога не е виждал баща си да плаче. Седж беше неговият любимец – синът, достоен за велики дела.
– Нима възможно? – пита Партридж.
– Ти ще бъдеш този, който ще поведе хората... навън. Аз няма да успея.
– Навън? В новия рай?
– Аз няма да успея.
– Наистина ли мислиш, че ще го сторя? – Няма нужда да убива баща си, нито пък да чака смъртта му. Той сам ще му предаде властта.
Баща му отдръпва ръката си.
– Ще трябва да докажеш, че си готов да загърбиш миналото и да вървиш напред заедно с нас. Ще трябва да се докажеш не само пред мен, но и пред моите хора, които знаят истината за твоето заминаване.
На Партридж това не му харесва.
– Как да докажа лоялността си?
– Не разполагаме с много време.
– Какво имаш предвид?
Металната кутия изпухтява, след което изпуска свистящ въздух.
– Паметта ти.
– Паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Какво си намислил?
– Искам спомените ти за заминаването, за синеокото момиче, за нещастниците, с които си бил навън – всичко извън Купола да бъде заличено.
– Какво? – възкликва Партридж. – Никога.
– Не те ли измъчват спомените за смъртта?
Партридж се отдръпва от разлагащото се тяло на баща му. Отива до отсрещната стена и опира длани на студените плочки; отливката на кутрето му изтраква.
– Имаш предвид спомените за извършените убийства.
– Те също могат да бъдат изтрити. Всичко лошо, грозно и мрачно.
В съзнанието си вижда отново кръвта на Седж и покрусеното лице на майка си, когато черепът на брат му експлодира. Кръв. Ефирен фонтан от кръв като разсейваща се мъгла. За миг му се иска споменът да изчезне, но – не, не може да се откаже от този образ, не може да изгуби всичко, което някога е имало значение за него.
– Не – изрича накрая.
– Но това е единственият начин – отвръща баща му. – Единственият начин да те приема обратно. А ти го искаш, нали?