Надява се единствено на Арвин Уийд. Гласингс има своите съмнения, но на Партридж не му остава друго освен надеждата, че Арвин ще му подаде ръка и ще симулира проклетата операция. Все пак е гений, нали? Дано да е тук, сред навалицата, за да поговори насаме с него.
Партридж се съблича и взима новия костюм от закачалката. Обува панталоните, закопчава ръкавите на ризата, връзва светлосинята вратовръзка и навлича тъмносиньото сако. Всичко е идеално – дори ръбовете на кожените обувки. Пита се дали не са взели мерките от стария му калъп за мумии. Твърде много знаят за него – от номера на обувките до собствената му ДНК – и това го тревожи.
Няма желание нито да се усмихва, нито да се ръкува с тези хора. Дали Мими ще бъде тук? Дали все пак напуска капсулата при такива поводи?
На вратата се чука.
– Трябва ли ти нещо? – Гласът е на Бекли.
– Не.
– Хората вече питат за теб. Готов ли си?
– Само минутка. – Партридж сваля отливката от малкия си пръст. Дали някой ден ще личи, че е бил отрязан? Ако наистина изтрият паметта му, дали ще остане белег, който да подсказва за случилото се? Възможно е, благодарение на майка му. Могла е с помощта на бионанотехнологията да възстанови краката и ръцете си, но не го е сторила. Тялото ù е било свидетелство за истината, която е трябвало да остане наяве. Какво, по дяволите, търси тук!
Бекли почуква отново.
– Сър?
Партридж слага отливката на мястото ù, отваря вратата и поема с широки крачки по посока на гласовете.
– Да приключваме с това. – Прекосява дневната – бяла и натруфена, и излиза на терасата.
Всички се обръщат към него. Разнасят се ръкопляскания. Някой почуква с вилица по чашата си с вино. Среща лица, които разпознава – всички се усмихват, смеят се и го викат по име. Сред множеството вижда съседи от Бетън Уест, където е израснал – хора от семейства Белуедър, Джордж и Уинтроп – високопоставени служители – Колинс, Бертсън и Холт, които е виждал само на официални събития, в това число Форстийд, лице на ръководството на Купола. Повечето от присъстващите почукват по чашите си. Дори обслужващият персонал, млади мъже и жени с бели ризи и морскосини жилетки и папийонки, стоят неподвижно и се усмихват. Сервират истинска храна – тестени закуски, пилешки хапки. Какво очакват от него?
Бекли се навежда напред.
– Би могъл да им махнеш.
– Какво? – пита объркано Партридж.
– Кимни, направи нещо.
Партридж махва леко на множеството, след което мушва ръце в джобовете, тъй като не знае какво друго да направи. Изпитва облекчение, когато зърва Мими сред тълпата. Води Айралийн към него с широка усмивка. Кожата ù проблясва от грима. Косата ù е вдигната високо в богата плетеница от букли, наподобяваща торта на етажи.
Роклята и корсажът на Айралийн на сини цветя са в тон с вратовръзката на Партридж. В ръцете си момичето държи бутониера също със сини цветя, които са истински.
– Здравей, Партридж – казва Мими. – Радвам се да те видя отново. Чудесно е, че всичко потръгна толкова добре.
Айралийн се повдига на пръсти и целува Партридж по бузата. От тълпата се изтръгва ахване, след което почукването по чашите най-сетне спира. Партридж усеща, че страните му пламват, но не защото е смутен от проявеното внимание. Той е бесен. Какво ли още трябва да изтърпи? Защо е цялата тази показност? Айралийн забожда бутониерата на ревера му. Щом решава, че е приключила, той отстъпва назад, но се оказва, че избързал, и Айралий се убожда на иглата. На пръста ù се появява капчица кръв.
– Съжалявам – казва Партридж.
– Всичко е наред! – отвръща Айралийн.
– Просто си довърши работата – отсича ядосано Мими и ù подава салфетка.
Айралийн забожда иглата докрай.
– Готово – казва тя.
После двете се обръщат към множеството и Мими казва:
– А сега яжте, пийте и се забавлявайте! По-късно ще има танци!
Танците ще му напомнят още повече за Лайда. Ще трябва да се измъкне навреме.
– Идеята не беше моя – прошепва Айралийн. – Не ми се сърди, Партридж.
– Знам, че е така – отвръща той и стисва ръката ù. – Двамата с теб сме си дали дума – да си помагаме. Нали, Айралийн?
– Да.
Тя носи годежен пръстен. Партриж вдига ръката ù.
– Това откъде се взе?
– От теб – отвръща тя. – Даде ми го преди злополуката!
– Не го прави, Айралийн.
– Но ти се съгласи с плана на баща си. Скоро спомените ти ще бъдат заличени. А после аз ще запълня празнината. Ето как ще ми помогнеш.
– Такъв ли е планът му? Спомените ми ще бъдат изтрити и заменени от измислена светска история?
– Тогава избери истината...
– Спри.
– Партридж, нито ти, нито аз можем да спрем това. То е по-голямо и от двама ни.
– Уийд може – заявява Партридж. – Имам нужда от въздух.
– Но ние сме навън – отбелязва Айралийн.
И наистина се намират на открития покрив. Само че въздухът не е по-различен от този в апартамента. Има чувството, че ще се здуши. Оглежда тълпата и зърва Арвин Уийд с костюм и червена вратовръзка, който си взима кифличка от подноса на един сервитьор.
Партридж си спомня как по време на онези пътувания с влака Уийд седи, забол глава в екрана на компютъра си, и чете, като по този начин остава напълно незабележим. За последен път го бе видял в деня на бягството си, преди Вик Уелингзли да го срита по задника. Тогава за миг Арвин го погледна така, сякаш е готов да се застъпи за него. Но не го направи. Това го кара да се замисли дали Уийд ще има куража да застане на негова страна? Виждал го е в моменти на изпитание как свежда глава и бързо плъзва поглед към компютъра си. Този път Уийд трябва да му помогне. Това е единственият му шанс.
– Виждам един стар приятел – казва Партридж. – Ще отида да си поговорим.
– Не искаш ли да ме запознаеш с него?
– Просто ми трябва малко време.
Айралийн кимва с разбиране.
– Има торта. Ще проверя дали ще я донесат скоро. Ще се видим тук.
– Добре. – Да си пробие път през тълпата, се оказва по-трудно, отколкото е очаквал. Приятелите на баща му го спират, здрависват се с него, потупват го по гърба. Подхвърлят шеги за брака, използвайки затворнически жаргон – нещо, за което ги ненавижда. Как би искал да им каже, че тук е обречен на затвор!
В другия край на помещението Арвин Уийд също получава поздравления. Партридж чува откъслечно похвалите, вижда многозначителните ръкостискания и потупвания по гърба. Какво толкова е спечелил? Партридж улавя погледа му. Арвин се оглежда неспокойно, пресушава чашата си с пунш, извинява се учтиво и се отправя към купата с пунша, за да си налее.
– Имахме нужда от свежа кръв – чува гласа на Холт. – Радвам се, че баща ти реши да те въведе в управлението.
– Нямам търпение да започна – отвръща Партридж, без да изпуска Арвин от очи. В този момент с похвали го обсипва господин Уинтроп, съсед на Партридж, първи съветник на баща му и голям почитател на тениса.
– Какво е последното откритие на Арвин Уийд? – обръща се Партридж към група мъже.
Всички заговарят в един глас:
– С екипа си направи истински пробив!
– Страхотно постижение!
– Невероятен подвиг на научната мисъл!
Партридж усеща, че му става зле. Дали Уийд не е открил лекарството? Мъжете не спират да дърдорят един през друг и накрая Партридж ги прекъсва.
– И какъв е този пробив?
Всички се споглеждат. Накрая Холт казва:
– В едно съобщение, спуснато от най-високо място, се казва, че е нещо наистина достойно за похвала.
– Но май нямате представа за какво го хвалите, казва ядосан и същевременно ужасен.
– Не особено – отвръща Холт.
– Изобщо?
– Да – признава Холт. – Но е нещо велико, Партридж. Наистина велико.