В този момент се появява самият Форстийд – широкоплещест, с лек загар и остра коса.
– Партридж! Радвам се, че те виждам жив и здрав. Много ни разтревожи. – Той го потупва бащински по рамото, след което се обръща към Холт и се усмихва. – Никога не е късно някоя хубавица да ти завърти главата. Нали, Холт? Може да се случи и на най-добрите. Аз също съм вършил лудории на младини.
– Моля? – възкликва Партридж. За кого говори Форстийд? За Лайда? Това ли е историята, която са скалъпили? Лайда го е прелъстила и той го е ударил на живот?
– Точно така – съгласява се Холт. – Все пак сме мъже.
– Момчетата си остават момчета – казва Форстийд. Сграбчва Партридж за тила и леко го разтърсва, уж на шега. Ала Партридж винаги е имал едно наум с хора, които се държат прекалено дружески. Все пак и син на Уилъкс…
В същия миг забелязва, че Арвин се измъква от компанията на Уинторп.
– Извинете. Трябва да говоря с един човек.
Ала Форстийд го сграбчва за ръката, дръпва го към себе си и прошепва:
– Чух, че операцията изтрива всичко от определен момент в миналото до мига, в който ти бият упойката.
– Интересно – отвръща Партридж.
– А това означава, че мога да кажа всичко, защото после ще бъде изтрито.
Партридж поглежда четвъртитата челюст на Форстийд, присвитите му очи.
– Давай тогава. Кажи каквото имаш да казваш.
– Ти си един никаквец, Партридж. И винаги ще си останеш такъв. Но ако си въобразяваш, че ще ти позволя да заграбиш властта само защото татенцето така иска, да знаеш, че не си познал.
Партридж втренчва леден поглед в мъжа.
– Ти си страхливец и това ме радва. Защо не ми го кажеш, когато ще мога да го запомня?
– Предпочитам да те изненадам.
Партридж издърпва ръката си.
– Честит годеж! – казва високо Форстийд.
Партридж се опитва да настигне Арвин, преди да е изчезнал навън.
– Уийд! – изкрещява той.
Но Арвин не спира.
Партридж се промушва през групичка жени.
– Съжалявам. Извинете. – Успява да препречи пътя на Арвин малко преди да му се изплъзне. – Да не би да ме отбягваш?
– Партридж! – възкликва Арвин. – Надявах се да те видя, но беше заобиколен от куп хора. Накрая просто се отказах.
– Наистина ли? Защото изглеждаше, че се опитваш да избягаш.
– Не, не – отрича Арвин. – Няма такова нещо.
Партридж го хваща за лакътя и го отвежда настрани.
– Не ме разигравай, Арвин.
– Ей, боли ме ! – протестира Арвин. – Знаеш, че не всички са минали през такова кодиране. Би ли ме пуснал?
Партридж пуска лакътя на Арвин.
– Ти какво кодиране имаш? Мозъчно...?
– Поведенческо. Аз ръководех собственото си кодиране. Нямаш представа каква невероятна власт и възможности имах.
– Арвин, аз съм само пионка. Кажи ми, защо са тези похвали? Какво откритие си направил?
– Нямам право да ти кажа.
Партридж снишава глас.
– За лекарството ли става дума?
Арвин забива поглед в земята и едва забележимо поклаща глава. Не? Не е лекарството?
– Какво тогава?
– Не мога да ти кажа! – изрича Арвин раздразнен.
– Не се сърди, Уийд. Много разчитам на теб.
– Е, информацията ти е вярна. Аз отговарям за следващата фаза – отвръща той с внезапна самонадеяност.
– Арвин, какво ще стане с мен?
Арвин оправя вратовръзката си.
– Как се развива кутрето ти?
– Добре. Недей да сменяш темата.
– Не е за вярване на какво сме способни в днешно време. Можем да накараме едно кутре да порасне отново. Някога допускал ли си, че това ще бъде възможно?
– Никога не съм допускал, че ще имам нужда от ново кутре. – Към тях се приближава сервитьорка с поднос. – Не, благодаря – казва ù Партридж, а щом жената отминава, прошепва: – Не отбягвай въпроса, Уийд. Искам да знам какво ще стане със спомените ми.
– Паметта е сложно нещо. Тя не е безгранична. По-скоро прилича на мрежа. А умът е като океан. Не можем да пресеем всичко.
– Какво означава това?
– Има неща, които помниш съзнателно, но и такива, които са се утаили на дъното на този океан. Твоето подсъзнание. Така че нямаме достъп до онова, което е дълбоко заровено. Ще се опитаме да повредим каналите, но това е всичко. Скоро след това заради ограничения достъп до тях, спомените се запечатват завинаги.
– Но аз няма защо да се притеснявам. Нали, Арвин? Все пак ти ръководиш нещата. И ще се погрижиш за всичко.
Арвин намига отново – същото невротично, едва забележимо намигане, с което даваше знак на Партридж по време на пречистването. Арвин е на негова страна; Партридж е почти сигурен в това!
– Партридж, малкият ти пръст ще порасне отново. А това е невероятно. Трябва да се благодариш на науката.
– Да, може би си прав.
– Бъди благодарен за това – изрича Уийд почти като команда.
– Благодарен съм. Много, много съм благодарен, че пръстът ми ще порасне отново. Доволен ли си сега?
– Базисната част на пръста все още съществува. Затова можем да го възстановим. – Дали Арвин не се опитва да му каже, че паметта му също може да бъде възстановена, защото базисната ù част е вкопана дълбоко в съзнанието му?
– Навън е тъмно – казва Арвин.
Партридж вдига поглед към терасата на покрива.
– Късно е.
– Занапред ще става все по-тъмно – добавя Арвин.
По тялото на Партридж полазват ледени тръпки. Това е предупреждение. Арвин Уийд знае много повече.
Уийд поглежда към ваза с цветя. Докосва едно цвете.
– Не е лекарството – прошепва той. – По-лошо е, Партридж. – Кое може да е по-лошо? Арвин му показва пръста си, по който е полепнал цветен прашец. – Приятно е на допир – отбелязва той. – Истински цветя. Чудя се откъде са ги взели.
Партридж иска да му зададе още въпроси – толкова са много, че не знае откъде да започне. Но тогава се появява Айралий. Тя го хваща за ръка.
– Ето, че ме намери – казва той.
Тя допира устни до ухото му и прошепва:
– Донесоха тортата – казва, сякаш споделя интимна тайна.
– Благодаря за информацията – отвръща Партридж, след което я представя на Арвин.
– С Арвин се познаваме – казва Айралийн. – Радвам се да те видя.
Арвин стиска непохватно ръката ù, разтърсвайки я прекалено силно, след което забива поглед в земята. Винаги е бил нервен в присъствието на момичета. Добре е, че някои неща не се променят.
– Откъде се познавате?
– От уроците – обяснява Айралийн. – Взимах частни уроци в академията. Да понатрупам знания. Срамота е, да не мога да водя интелигентен разговор с теб. Не мислиш ли?
– Засичали сме се няколко пъти по коридорите на академията – казва Арвин, – когато се отбивах на гости на приятели.
– Кой ти даваше уроци? – пита Партридж. – Кой от преподавателите?
– Неколцина от тях. Беше толкова скучно, че едва издържах.
– Гласингс? Уелч? Холенбек? Кой?
Тя свива рамене.
– Какво значение има?
– Трябва да вървя – обажда се Арвин.
– Не искаш ли торта? – пита тя. – Лимонова е!
– Благодаря, но вече преядох – отказва Арвин, – пък и трябва да тръгвам.
– О – нацупва се Айралийн. – Жалко.
Арвин се усмихва, но, изглежда, няма какво повече да добави. Понечва да тръгне, но спира и казва:
– Ще се видим утре, Партридж.
– Утре ли?
– Баща ти е велик мъж, но е известен с липсата на търпение. Процедурата е насрочена за утре.
– Но... как? Прекалено скоро е.
– Няма как. Можеш да се подготвиш. Мислено.
Мислено – казва си Партридж. Как да се подготвиш психически за загубата на мислите си?
Арвин се замисля за момент. Иска да добави нещо, ала очевидно присъствието на Айралийн го спира. Така че, вместо да го каже направо, се опитва да намери друг начин.
– Какво има? – пита Айралийн.
– Нищо – отвръща Арвин. – Просто се радвам, че Партридж се върна. Това е всичко. – После се обръща към Партридж: – Радвам се, че се върна. Вече си тук.
– Какво имаш предвид? – недоумява Айралийн и смушква Партридж с лакът.
– Върнах се? Тук? Ха-ха! – отвръща той. – Та аз никога не съм заминавал.