Той обикаля спалнята, след което влиза в банята. Тъй като обстановката е старомодна – типична за фермерска къща, в банята няма душ, а само вана с извити крака. А вместо умивалник има леген с два чучура над него – за студената и за топлата вода. Тоалетната чиния е стар модел с износена седалка и прикрепено за стената казанче. Вместо бутон има връв за пускане на водата.
Партридж е изправен пред очевиден проблем: ако скрие списъка, как ще разбере къде да го търси?
Поглежда казанчето с връвта.
Затваря капака на тоалетната и стъпва отгоре. Поглежда в казанчето. Пълно е до половината с вода. Вътре има верига, свързана с гумена плувка. С дърпането на връвта плувката се премества, повдигайки запушалка, и по този начин водата се излива през тръбите в тоалетната чиния.
Ако откачи веригата, няма да може да пуска водата. В такъв случай ще се опита да отстрни проблема и ще трябва да стъпи върху капака на тоалетната чиния. Ако закрепи бележката между казанчето и капака, тя ще падне, щом вдигне капака.
Бързо свива бележката на хармоника. А най-отгоре написва: „До: Партридж. От: Партридж. Прочети ме.“ Осъзнава обаче, че ще трябва на всяка цена да се върне в същата стая. Какво да измисли? Нищо не му хрумва.
Тогава чува писък. Спуска се към спалнята. Айралийн се мята в съня си.
– Айралийн! – извисява глас. – Събуди се! – Хваща я за раменете. Тя впива нокти в гърдите му. – Айралийн! – вика отново.
Тя отваря очи запъхтяна и се оглежда като животно в клетка. После съзира Партридж.
– Какво стана с нас?
– Нищо – отвръща тихо той. – Просто си сънувала кошмар.
Тя се хвърля на врата му.
– Бяхме толкова малки. Щом се смалихме, те забравиха за нас. Опитах се да извикам, да потърся помощ, но нямаше къде да отида. Бяхме малки, Партридж, като кукли в пластмасови кутии.
– Просто си сънувала. Тихо – успокоява я той, галейки я по косата. – Всичко е наред. Хайде, опитай се пак да заспиш.
– Наистина ли?
– Било е само сън. Няма нищо страшно. Всичко ще бъде наред. – Опитва се да повярва на собствените си думи. – Обещавам.
– Моля те, прегърни ме – казва тя.
Той ляга до нея и тя сгушва глава на гърдите му, пъхнала ръка между копчетата на ризата му.
– Искам да запомниш – казва тя – колко добър си бил с мен. Утре, след операцията, ще ти разкажа колко мило си се държал.
– Виж, стаята ми харесва – казва той. – Утре, когато ми напомняш за този момент, погрижи се да е същата. Тук се чувствам, сякаш съм у дома. Обещай ми. Това е стаята, в която искам да живея. Каквото и да кажа утре, гледай да се върнем тук. Обещаваш ли?
– Ще се погрижа. Обещавам. – Тя приглажда гънките на ризата му. Отпуснала е глава на гърдите му, сигурно долавя ударите на сърцето му. Двамата са будни и живи в сграда с хибернирани тела, с живи мъртъвци.
– Партридж, може ли пак да включа камерите? Чувствам се по-сигурно. Сякаш бдят над мен. Освен това искам да ни видят така. Може ли?
– Не ми е приятно, но засега може.
Тя се пресяга към масичката до леглото и натиска няколко бутона на глобуса. Капаците, скриващи камерите, се прибират с добре познатото му щракване. Отново е под наблюдение.
Преша
Слънцестоене
Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.
Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото ù. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните ù изтръпнаха.
Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.
Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.
Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.
Докато излиза от подлеза, до слуха ù достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.
Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.
Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.
Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.
Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.
Песента пресеква.
– Кап? – обажда се тя.
– Какво има? – отвръща той рязко.
Щом се изкачва на възвишението, Преша го заварва седнал насред разбитите релси, сложил пушката в скута си. Хелмут се е облегнал на гърба му и той се поклаща лекичко, сякаш приспива бебе – Хелмут или пушката? Но, изглежда, го прави несъзнателно. Финън клечи до наблизо, притихнал в сянка.
– Защо не влезеш да поспиш? Аз ще поема смяната.
– Къде е Брадуел?
– Спи.
– Наистина ли? – казва той, сякаш я обвинява в нещо. Дали знае, че са се целували?
– Да. Той ще поеме следващата смяна. Аз не можах да заспя.
– Виждам.
– А на теб какво ти е?
– Нищо. – Ел Капитан става. – Да ти оставя ли Финън или да го взема с мен?
– Остави го – отвръща Преша. – Ако наоколо е спокойно, ще мога да проуча някои факти.
– Досега беше сравнително спокойно. – Той поема надолу по хълма. – Пътуването ни едва е започнало, а вече сме с човек по-малко. Ще трябва да се стегнем. Всички.
– Наясно съм с това.
Той вдига вежди, като че ли се съмнява, че е така. Подозрението, прокраднало се в погледа му, не ù харесва. Хелмут надига сънено глава. Щом вижда Преша, се усмихва.
– Заспивай, Хелмут. – Ел Капитан го поглежда през рамо. – Хайде, заспивай. – После се обръща и се спуска бързо надолу.
Навън е студено. Преша обгръща тялото си с ръце. Известно време си тананика песента с мисъл за Брадуел. В нея се пее за очакването на любимата, която никога няма да се върне. Страховете ù я обземат отново.
Околността изглежда притихнала и спокойна и затова казва на Финън:
– Събуди се. Да свършим малко работа.
Лампичките на Финън светват. Краката му се разгъват с жужене от корпуса и той се изправя.
– Трябва ми още информация за Ирландия и за Нюгрейндж. Разкажи ми каквото знаеш.
Финън я залива със смайващо количество информация – история на войните, топография, метеорологични данни, геология и дори кратък преглед на ирландската митология, поезия и народно творчество. Въздухът около нея е грейнал в светлина, сякаш е запален лагерен огън.
Накрая Финън стига до същината на въпроса, историята на Нюгрейндж, който се оказва по-стар от Стоунхендж и от пирамидите – дело на високоразвита древна култура. В гробницата има проход, прокопан на шейсет стъпки във вътрешността на могилата. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, слънчевата светлина прониква в прохода, достигайки до сърцето на могилата през специален отвор, наречен капандура, точно над входа. В днешно време явлението настъпва четири минути след изгрева на слънцето, но преди пет хиляди години се е наблюдавало при изгрев слънце.
Тази информация я кара да се замисли. Преша казва на Финън да ù разкаже повече за зимното слънцестоене – най-краткия ден и най-дългата нощ в годината.