– Уилъкс – повтаря смаяно Хелмут.
Духа бръснещ вятър.
– Кап, изглежда, ще си получиш образователната екскурзия.
Преша поема по язовирната стена. Вятърът е силен и при всеки негов порив се бои, че ще я събори. Превива се ниско напред. Вятърът развява косата ù, издува панталоните и якето ù. Опитва се да си представи летателен апарат във вътрешността на огромна сграда. Как ли изглежда?
Поглежда надолу от стръмната стена, където водата се излива с грохот през отвора, разпенена и вряща, и веднага съжалява. Щом вдига поглед, пред нея се стрелва нещо – малко зверче с четинеста козина. Гърбът му е извит като на котка. Но при все това прилича повече на плъх с остри зъби. Животното издава пронизителен писък. Има нокти на краката си, които вероятно се прибират.
– Имаме си компания – казва Преша.
– Аз ще се погрижа – отвръща Ел Капитан.
Очите на животното са червеникави.
– Готви се да скочи – предупреждава го Преша. – Гледай да се прицелиш добре.
Ел Капитан вдига бавно пушката. Хелмут запушва ушите си с ръце. Щом чува щракването на затвора, зверчето се хвърля към Преша. Тя се снишава и се претъркаля настрани. Ел Капитан стреля, но тъй като животното е в движение, пропуска. Тясната му зъбата муцуна се оказва на сантиметри от лицето на Преша. Тя се дръпва, превъртайки се до ръба на стената. Краката ù се изплъзват и тя увисва над самия отвор с бясно изливаща се вода. Държи се за ръба с едната ръка и с лакътя на другата. Зверчето ръмжи срещу лицето ù.
Ел Капитан се хвърля напред, сграбчвайки животното за козината на тила, а то се опитва да хапе. Брадуел хваща Преша за ръцете. Тя сграбчва ръкава на палтото му, притиснала юмруци към мускулестото му рамо. Той я притегля към себе си. Преша продължава да стиска палтото му, докато се опитва да си поеме дъх; наслаждава се на близостта си до него.
Хелмут удря животното, опитвайки се да го отблъсне от брат си. Най-сетне Ел Капитан успява да се освободи. Зверчето го е ухапало до кръв, но в крайна сметка изцвърчава и изчезва.
Опрял ръце на коленете си, Ел Капитан диша учестено. Вдига поглед към Преша и, изглежда, забелязва начина, по който държи палтото на Брадуел. А ако вече смята, че между тях има нещо, този жест може да не му хареса. Ел Капитан е непредсказуем. Затова тя пуска ръкава на Брадуел и изтупва мръсотията от панталоните си.
– Какво беше това, по дяволите? – обажда се Брадуел.
– Нещо като невестулка – отвръща Ел Капитан.
– За малко да ме убие невестулка! – смайва се Преша.
– Само че не успя – отвръща Брадуел. – Спасихме те. Някои хора биха нарекли това романтично.
– Не и според моето определение за романтика – обажда се Ел Капитан.
– Имаш определение за романтика? – учудва се Брадуел.
– Защо? Смяташ, че не мога да бъде романтичен ли? – сопва се Ел Капитан. – По една случайност вярвам в романтиката. Но не мисля, че има нещо общо със спасяването на едно момиче. Това е чисто и просто кавалерство.
Преша си спомня гласа на Ел Капитан, печален и дрезгав. Може би идеята за близостта между нея и Брадуел му напомня за изгубената му любов, която оплакваше с песента. Трудно ù е да си го представи влюбен – но, разбира се, е способен да обича. Все пак е човешко същество, нищо че се прави на толкова твърд.
– Всеки може да бъде романтичен – казва тя. – Ако наистина го иска.
Лайда
Клетва
Лайда седи на ниско столче сред майките и бели грубата кора на събраните грудки. По кожата им са напъпили израстъци, а от някои от тях са покарали филизи, подобни на пипала. Други са складирани от толкова отдавна, че по тях са поникнали морави брадавици като нокти, сякаш всеки миг ще се превърнат в зверове и ще плъзнат навсякъде. И все пак Лайда няма нищо против тази работа. Щом кората им бъде отстранена, грудките стават белички и хлъзгави. Изплъзват се като риба между пръстите ù и тупват право в кофата, в която ще ги задушат на пара. Единственият звук, който се разнася наоколо, е глухото хрущене на тънките ножове.
Стомахът на Лайда се свива, щом зърва Майка Хестра, която влиза през портала на фабриката. Цяла сутрин бе чакала сгоден случай да измоли разрешение от Нашата добра майка да поговорят по личен, но неотложен въпрос. Обикновено Нашата добра майка не приема молби за индивидуални аудиенции. Тя вярва в колективното мислене и смята, че всяка новина се възприема най-добре, когато е споделена пред всички. Вълната може да завлече човека, когато е сам. Но хванем ли се за ръце, ще отскочим и водата само ще се набразди.
Лайда се ужасява от Нашата добра майка и предпочита изобщо да не говори с нея.
И все пак по изражението на Майка Хестра личи, че е успяла, дори Сайдън изглежда доволен. Тя се обръща към Майка Игън и казва:
– Лайда трябва да дойде с мен. Това е заповед от най-високо ниво?
– Така ли? – възкликва Майка Игън.
Хестра кимва.
– Добре тогава. Лайда, нали чу? Свободна си. – Майка Игън отговаря за беленето на грудките и самата тя прилича на грудка – със суха, потъмняла кожа, осеяна с брадавици. Тя няма дете, сраснало се за тялото ù. Изгубила е децата си по време на Детонациите. Лайда става, подхванала ръба на престилката си, в която събира обелките. Навежда се над кофата за боклук, изсипва отпадъците и премества столчето до стената.
Всички майки и деца са вперили погледи в нея. Гледат я по начин, с който вече е свикнала. Горди са, че сред тях има Чиста, но същевременно я презират. Убедени са, че тя не знае какво е страдание. Случва се някой да ù прошепне с враждебност: „Колко си хубава?‟ или „Имаш чудесна кожа“. Един ден тя намери бележка на възглавницата си: „Върви си. Тук нямаме нужда от такива като теб.“ А когато за първи път ù дадоха нож за белене, Майка Игън ù бе казала: „Внимавай. Не бива да съсипваш прекрасната си кожа.“
В такива моменти Преша ù липсва. Не я познаваше добре, но двете бяха преживели много неща за кратко време. Преша никога не я обвиняваше за миналото ù. Лайда е сигурна, че ако можеше да ù се довери, в нейно лице щеше да намери истинска приятелка. Къде ли е тя сега?
Илиа също ù липсва; разказите ù, макар странни и мрачни, бяха увлекателни и в тях имаше поуки, каквито майките предават на дъщерите си.
Докато излиза от подобното на пещера помещение, усеща, че всички погледи са вперени в нея. Пита се какво ли ще си помислят, щом научат, че е бременна. Дали ще я намразят още повече? Затова, че е била безразсъдна. Затова, че се е отдала лекомислено на едно момче. Ще я помислят за уличница. И преди е чувала тази дума. В академията имаше три момичета, за които се говореше, че са порочни. Свършиха в рехбилитационния център. Останаха там дълго, а когато се върнаха, бяха тъжни и носеха лъскави перуки; косите им никога не пораснаха. Какво ли е наказанието за това тук?
Денят преваля, небето е тъмносиво. Облаците са сякаш от пепел.
– Каза ли ù? – обръща се Лайда към Майка Хестра.
– Сама ще го направиш. Тя знае, че искаш да ù кажеш нещо.
– Дали ще ме изгони? Нали няма да пропъди една бъдеща майка?
За миг Хестра замълчава. После продумва с въздишка:
– Тя е непредсказуема. Но е хубаво, че първо ще ù съобщим насаме.
Минават покрай гробището. Внезапно ù се приисква кутията да е отново у нея. Но това би било грешка. Защото Партридж вече го няма.
Приближават се до една сграда, в която се помещава огромна цистерна. Тук живее Нашата добра майка. Отпред стоят на пост две тежко въоръжени жени. Освен копията, стрелите и ножовете, които носят по желание, има и пушки, откраднати от подземните момчета.
– Доведох я с мен – казва Майка Хестра. – По заповед от най-високо ниво.
Жените ги пропускат.
Цистерната се намира в средата на помещение с висок таван и прилича на огромен метален казан. Тронът на Нашата добра майка се издига точно зад него. Ала днес тя не е там. Лежи на една кушетка, а една от майките разтрива врата ù.
– Поеми дълбоко дъх и го задръж – казва тя. – Готова ли си?