Нашата добра майка притваря леко очи и кимва.
Майката рязко извива врата ù и той изпуква.
– Благодаря ти.
Майката става. В скута ù седи дете, отпуснало глава на гърдите ù. Тогава майката зърва Лайда и Майка Хестра.
– Имаш посетители.
Нашата добра майка поглежда към тях и казва:
– Да, очаквах ги. – В сградата е студено, ала ръцете ù са голи и Лайда зърва бебешката уста на бицепса ù, влажна от лиги. – Говори – казва Нашата добра майка.
– Лайда има новина, която е много... – започва Майка Хестра.
– Не ти – прекъсва я Нашата добра майка, която продължава да лежи неподвижно със затворени очи. Лайда вижда парчето от метална решетка, сраснало се с гърдите ù, което леко се повдига в ритъм с дишането. – Лайда, кажи ми какво е толкова важно.
Лайда пристъпва напред.
– Не знам дали...
– Да нямаш новини от Купола? Той свърза ли се с теб?
– Партридж ли?
– Кой друг?
– Не – отвръща Лайда. – Не мисля, че може.
– Значи, те е изоставил?
Слад кратка пауза Лайда отвръща.
– Може и така да се каже.
– Е, това не е новина. Типично за един кръвопиец. Винаги така постъпват. Просто си тръгват.
Лайда поглежда Майка Хестра. „Кажи ù – дава ù знак тя. – Хайде, направи го.“
– Но преди... – продължава Лайда. – Преди той да си тръгне...
Нашата добра майка отваря очи.
Лайда си поема дъх.
– Преди да замине, трябваше да бягаме. Специалните сили бяха навсякъде и...
Нашата добра майка сяда на леглото. Взира се в Лайда с нетрепващ поглед. Цялото ù лице е с фини бръчици.
– Докато бягахме, бяхме сами. Озовахме се в къщата на директора. Нямаше покрив и...
– Разкажи ми какво се случи там.
– Бяхме на последния етаж – продължава Лайда. – Над главите ни бе само небето. Там имаше стара рамка от легло. С четири подпори. От месинг ...
– Лайда, какво ти стори той в къщата на директора?
Лайда поклаща глава. Сълзите напират на очите ù. Тя сплита умоляващо пръсти.
– Нищо не ми е сторил. Нищо подобно не се е случило.
– Да не искаш да кажеш, че те е изнасилил?
– Не!
Нашата добра майка става.
– Значи, казваш, че те е отвлякъл от Майка Хестра, а после те е завлякъл в къщата на директора, където никой не може да чуе виковете ти. – Тя застава на сантиметри от Лайда. – И накрая те е изнасилил.
– Не е вярно! Той не ме изнасили. Нищо такова не се е случило.
Нашата добра майка я зашлевява така силно и неочаквано, че в първия миг Лайда е зашеметена. После по лицето ù плъзва пареща болка. Протяга ръце и Майка Хестра я подкрепя.
– Да не си посмяла да защитаваш този кръвопиец – изрича Нашата добра майка. – Не и тук. Пред мен. – Тя рязко се извръща и яростно блъска с юмруци по стената, докато започва да стене от болка. Най-сетне спира и замръзва на място, свела глава.
– Тя е бременна – изрича тихо Майка Хестра.
– Знам – отвръща Нашата добра майка.
Стаята потъва в мълчание. Ала Лайда не издържа и казва:
– Какво ще правите с мен?
– Нищо – отвръща Нашата добра майка. – Въпросът е какво ще направя за теб. – Гласът ù звучи като дрезгав шепот. А това плаши Лайда повече, отколкото ударите с юмруци по стената.
– Какво искаш да кажеш?
– Смятам да го убия – отвръща сухо тя.
– Какво? – Все още разтърсена от шамара, Лайда усеща, че коленете ù омекват. – Моля те, недей.
– Казвам истината – продължава Нашата добра майка. – Смятам да го убия, а за да стигна до него, ще трябва да убия и други. И без това е време да атакуваме Купола. Време е за война. – После пристъпва към Лайда.
Лайда не проумява как е възможно нещо толкова мимолетно и невинно да доведе до война. Ще умрат хора заради онези кратки мигове в къщата без покрив.
– Недейте – прошепва Лайда през сълзи. – Не го правете заради мен.
Нашата добра майка слага нежно ръка на корема ù. Сетне поглежда Майка Хестра и казва:
– Бебе, което всички ще можем да прегърнем. Ще бъде първото след Детонациите.
– Първото – повтаря Майка Хестра. – Ще бъде оградено от обич.
Нашата добра майка въздъхва и сочи бебешката уста на ръката си. После пъхва пръста си и разтрива венците.
– Две зъбчета – изрича тя. – Казах ли ви? След всички тези години два малки бели израстъка.
Партридж
Нервни влакна
Когато се събужда, Айралийн я няма. Нейната половина от леглото е идеално оправена. Когато открива, че е върнала старата проекция на стаята, се паникьосва. Дали Айралийн ще удържи на думата си и след операцията отново ще се озове във фермерската къща? В противен случай е загазил.
На масата е оставена закуска, отново истинска храна – овесена каша и розов сок. Камерите го наблюдават със стъклените си очи. Партридж се втренчва в тях, сякаш иска да внуши на онези, които го наблюдават, че не се страхува. Но не е вярно. Толкова е изплашен, че загубва апетит. Приближава се до прозореца и зърва стареца с металния детектор. Навежда се навън и се провиква:
– Ей, глупав измислен дядка! Обречен си! Нищо няма да намериш!
Мъжът се обръща, усмихва се и докосва леко шапката си.
В този миг на вратата се почуква.
– Влез.
Предполага, че е Айралийн, която непрекъснато се навърта около него. Ала от другата страна се чува гласът на Бекли:
– Дойдох да те взема – казва той.
– Толкова рано? – учудва се Партридж. – Ще ми дадеш ли минутка? – Няма представа за какво му е тази минута. Иска му се да върне стаята от фермерската къща и да провери дали бележката е на мястото си. Само че без Айралийн не може да го направи.
– Искат да отидеш веднага – казва Бекли.
– По дяволите – изругава Партридж и долавя стърженето на ключа в ключалката.
Бекли отваря широко вратата.
– Готов ли си?
След един час Партридж е вече в медицинския център и лежи на операционната маса по болнична нощница. Съвсем сам.
Долавя познатото прищракване и бучене на вентилационната система. На тавана над него има отдушник. Въздухът нахлува в помещението, но му се иска да бе подухнал ветрец. Преди време пътят му за бягство започна от отдушник. Ала сега трябва да остане тук. И да се довери на Арвин Уийд.
При него влиза асистент.
– Ще ти сложа ремъци.
– Ремъци ли? – Партридж се надига от масата инстинктивно. Опитва се да се засмее. – Хайде сега. Приличам ли на човек, който има нужда от усмиряване?
Лицето на асистента остава безизразно.
– Доктор Уийд каза, че се налага.
Май това е лош знак.
– Доктор ли? Уийд не е доктор.
– Вече е.
– Слушай, не ми трябват ремъци. – Партридж слага ръка на гърдите на асистента. Мъжът поглежда първо ръката му, а после и самия него. В същия миг Партридж осъзнава, че този човек не е обикновен асистент. Явно е преминал през програмата за стимулиране и преди да разбере какво става, той извива до болка ръката му зад гърба. Дъхът му е хриплив.
С още няколко бързи движения асистентът успява да закопчае ремъците. После се оттегля встрани и остава там до появата на Арвин. Носи хирургическо облекло и маска на лицето, така че Партридж вижда само очите му.
– Остави ни за минутка – казва Уийд. – Трябва да обясня на пациента какво представлява процедурата и да отговоря на въпросите му. – Арвин вече е с маска на лицето!
Асистентът излиза навън.
Партридж и Арвин остават сами, като изключим камерите. Партридж изпитва отчаяната нужда от някаква гаранция, че всичко ще бъде наред.
– Защо са тези ремъци? Не беше нужно да ме връзват.
– И без друго ще трябва да го направим, щом сложим упойката – отвръща той, хвърляйки поглед към камерите.
– Обещай ми, че всичко ще е наред – казва Партридж. – Ще го направиш ли?
– Операцията, която предстои да извършим, е наистина новаторска и ще запишем всичко за идните поколения.
– Всичко ли?
– Разбира се.