Преша и Брадуел продължават нагоре. Сред отломките се забелязват късове разноцветно стъкло. Въпреки че са потъмнели от пепелта, цветовете все още изглеждат ярки. Преша взима парче стъкло. Краищата му са остри, но повърхността е гладка. Навремето е било част от нещо красиво, сигурна е тя, нещо, което е вдъхновявало хората.
Щом стигат до върха, Преша хвърля поглед към рухналия в подножието таван. А долу, във вътрешността на просторната катедрала, лежат останките на зеления бакърен покрив, пропаднал под собствената си тежест. Сред пластовете пясък и пепел проблясват жълти и червени отломки от стъклопис, лишен от форма и смисъл. Ала Преша знае, че изкуството е отражение на живота и въпреки всичко натрошените витражи са все още плод на изкусно майсторство.
– Значи това е останало от града – отбелязва Брадуел.
Преша се обръща и оглежда ширналия се пред тях почти пустинен пейзаж. Градът е превзет от тинестите води на мочурища. Във влажните храсти се крият зверове и птици. Руините стигат до призрачните останки на разцепен на две обелиск. Прилича на къс от пропукан камък – вероятно мрамор, но с времето почернял.
– Монументът на Вашингтон – отбелязва Брадуел. – „Моливът“.
– А къде е Белият дом? – пита Преша.
– Някъде е ей там – отвръща Брадуел, сочейки на север от обелиска. – Нищо не е останало от него.
– Ами музеите? – обажда се Ел Капитан, докато Хелмут се взира развълнуван над рамото му. – Обеща ми образователна екскурзия.
– Ето ги там. Архивите, Националната галерия, Музея на американската история, Музея по естествена история, Музея на праведната червена вълна... Виждате ли каменните останки на изток от „молива“? – Брадуел посочва могилите с каменни руини. – Може би Декларацията за независимост все още е някъде там. Доколкото знам, са я прибирали в подземно хранилище. Не е изключено да е оцеляла след Детонациите.
– Погледнете натам – казва Ел Капитан, сочейки на изток. – Не е ли това, което търсим?
Капитолият на Съединените щати се очертава на хоризонта като изящен сапунен мехур. Разнебитен, но все пак е там, на малък хълм, издигащ се от заблатените земи. С врмето белият камък е посивял. Огромна част от набраздения с пукнатини покрив е пропаднала. Липсват големи парчета от стените и от разстояние сградата изглежда като направена от дантела. Преша се сеща за дупчиците по дрехите, проядени от молци. Изведнъж осъзнава, че куполът не е празен. Нещо проблясва отвътре, сякаш метал. Летателният апарат – огромният му силует, неговият корпус. Нима наистина е там?
– Виж, Хелмут – прошепва Ел Капитан на брат си. – Ето го, там е.
Преша съжалява, че дядо ù не е тук да го види. Неведнъж ù бе разказвал за деня след Детонациите, когато летателният апарат се плъзнал сред облаците с монотонно бръмчене и от небето полетели бели късчета хартия с текста на Посланието. Хората помислили, че техните братя и сестри от Купола им вдъхват надежда, че те ще бдят над тях с милосърдие. А един ден ще дойдат с мир.
Любувайки се на Капитолия и с ясното съзнание за скритата в него надежда, всичко ù се струва ужасно, непоправимо предателство. Няма дори телена ограда. Просто е оставен без охрана, доказателство за арогантността на Уилъкс. Той никога не е допускал, че един нещастник може да стигне толкова далече, пък дори да успее, едва ли е вярвал, че ще се осмели да го открадне.
Ел Капитан е наблизо, но Преша докосва ръката на Брадуел. Пръстите им се сплитат, сякаш са го правили хиляди пъти.
– Бил е тук през цялото време – казва Брадуел.
– По дяволите – обажда се Ел Капитан.
– Но не Уилъкс го е построил – продължава Брадуел. – Направили са го хората, които смята за непотребни.
– Хора като нас – отвръща Ел Капитан.
– Значи е наш – казва Преша и стисва ръката на Брадуел, който в отговор също стисва нейната. – Принадлежи ни по право.
– Точно така – отвръща Ел Капитан.
– Така – повтаря Хелмут.
– В такъв случай – казва Брадуел – остава да си го вземем.
Бързо се връщат в долината и след не повече от половин час обувките им са подгизнали от вода. На някои места нивото стига над коленете на Преша. От студа я заболяват краката.
– Мястото се наричаше Мъгливата долина – отбелязва Брадуел. – Някъде тук е. – И наистина, сякаш да оправдае името си, местността е обвита в мъгла. – Трябва да се изкачим нависоко.
Това означава да поемат по руините наблизо. Под тежестта на брат си Ел Капитан вече изглежда изморен.
– Сигурен ли си?
– Искам да видя какво има във водата – казва Преша.
Нейният глас се оказва решаващ. Тръгват, но руините крият неизвестни за тях опасности – нямат представа дали пясъчните създания и зверовете са оцелели тук. Свиват на изток по посока на Капитолия.
Започва да ръми. Преша превива рамене, за да се предпази от влагата. Косата на Брадуел блести от капчиците дъжд. Той тръсва глава. Скоро се озовават сред нежни фиданки. А водата, студена и тъмна, отново покрива обувките им.
Преша първа чува ръмженето. Спира и се снишава.
– Какво има? – прошепва Ел Капитан.
Наоколо се разнася силен рев. Отеква по-силно от всякога.
– Не знам какво е, но със сигурност е голямо.
– Кап, току-що ми хрумна нещо за образователната екскурзия – казва Брадуел.
– Какво? – пита Ел Капитан.
– Националният зоопарк.
Нещо пробягва през крака на Преша. Тя зърва масивна и възлеста глава като на гущер, покрита с матово стъкло – вероятно плексиглас. Замръзва на място. Животното е дълго близо три стъпки. Плува, като маха с опашка. Преша знае какви животни е имало в зоопарковете – екзотични, красиви и опасни.
– Това не ми харесва – казва тя.
Звярът отново надава рев, след което започва пронизително да лае. Малки хлъзгави животинки се плъзгат уплашено по водата, бягайки от шума. Някои са с огромни уши и муцуни на гризачи. Други имат змийска кожа, но приличат на видри. Птиците литват. Въздухът оживява от плясъка на крилете им. Една от тях е огромна и розова, с великолепни широки криле. Клюнът ù е закривен. Сърни – ако изобщо са сърни – изскачат от храстите и се стрелват нанякъде. Имат копита, а някои и рога – плоски, заострени, сплетени, спираловидни. Козината им е различна – черна или на райета, четинеста, гладка като на влечуго, обгоряла и покрита с белези, осеяна с късове стъкло и чакъл. Носят се леко, спускат се бързо по руините и изчезват.
– Приближава се – казва Ел Капитан. – Предлагам да бягаме.
Тримата се втурват, газейки през мочурищата, притиснали пушки към гърдите си.
Далече напред Преша зърва силует, който се спуска бавно към тях. Всички спират. Ел Капитан вдига пушката и се прицелва.
– Почакай – казва Преша. Животното е било затворено тук като в клетка и е съвсем естествено да пази територията си. – Ние сме натрапници. – Тя се свива зад храстите.
Мъглата е толкова плътна, че отначало звярът изплува като неясен силует сред дърветата. Постепенно придобива очертанията на едра горила. Тя накуцва; левият ù крак е пронизан с метален прът. Гърдите ù са покрити с гума, някакъв предмет е дълбоко врязан в плътта ù. Държи бебе, което изглежда мъртво и отчасти разложено. Но не е сраснало за майка си. От него се носи непоносима смрад. Преша предполага, че малкото е умряло от обезводняване. Майката не би могла да го кърми заради гумената обвивка.
Горилата надава яростен рев.
В отговор Хелмут също изревава.
– Млъкни – срязва го Ел Капитан.
– Ще стане агресивна, за да защити бебето си – отбелязва Преша.
– Каквото е останало от него – поправя я Ел Капитан.
– Още не се е отказала от рожбата си – казва Преша.
Чуват нов рев, някъде отдалече, този път много по-мощен.
– В зоопарка имаше ли лъвове? – пита Ел Капитан. – Всъщност май не искам да знам.
– За съжаление – въздиша Брадуел – имаше. И не само лъвове.
– Оттук – казва Преша. – Там има открито място. Вижда се през дърветата.
Поемат бавно напред, отдалечавайки се от горилата. Тя ги изпровожда с печален поглед, сякаш е търсела помощ. После притиска бебето към гърдите си и присяда на една скала. В този миг Преша зърва ръката ù – непокрита с козина, бледа и деликатна. Признак за нещо човешко.