Сега в небето е той. Но не за първи път се чувства като истински мъж. Винаги е трябвало да бъде по-силен от другите. Самотното момче, което се бои да показва слабостта си, да заплаче, колкото и отчаяно, тъжно и изгубено да се чувства, си е отишло завинаги; не е детето, което вярва, че баща му си е тръгнал, защото не е имал сили да гледа безполезния си син.
За първи път усеща, че не е безполезен.
Трета част
Партридж
Айралийн
Партридж отваря очи. Усеща пулсираща болка на тила си. Над него се върти вентилатор. Не е в часа по история на света. Нито в стаята си в пансиона.
Над него се надвесва момиче, отначало мъгляво. После зрението му се избистря. Момичето възкликва:
– Божичко! Ти се събуди! Той е буден! – Пише нещо на мобилния си телефон. – Ще изпратя съобщение на баща ти! Ще бъде толкова щастлив. – После тя го поглежда и докосва ръката му. – Всички ще бъдат щастливи, Партридж.
Опитва се да си спомни как се е озовал тук. Дали е минал полицейският час? Никога не е ходил в девическия пансион, но е сигурен, че няма нищо общо с тази стая – просторна с развяващи се пердета. Той примигва срещу момичето и без да знае защо, в главата му се върти една-единствена фраза, така че накрая я казва на глас с надеждата, че то ще разбере за какво става дума.
– Чудно варварство.
– Какво значи това? – пита момичето.
– Това е от лекцията на Гласингс за древните култури. Разказваше ни за... – Спомня си спортното сако на Гласингс.
– Не се ли радваш, че всичко е минало? Лекции, часове, учители… Вече си свободен!
– Свободен? – Пита се какво ли има предвид. Иска му се да ù повярва, но не може. Опитва се повдигне глава, но острата болка го пронизва отново. Напипва с пръсти две избръснати места на тила си, където болката, пронизваща мозъка му, е най-силна. – Къде съм?
– Това е нашият дом, Партридж. Не помниш ли? – Тя вдига ръка и размърдва пръсти, показвайки годежния си пръстен с огромен диамант. – Казаха, че няма да помниш нищо заради амнезията от удара в главата. Но аз им отвърнах, че ще си спомниш мен.
Значи е бил ударен. Ето защо го боли главата. Амнезия. Той се взира в момичето, опитвайки се да си спомни коя е.
– Ами, да – смънква той. – Ти си...
– Аз съм твоята годеница. С теб сме сгодени. Баща ти стъкми за нас това местенце. Срещнахме се на танците.
– Есенните танци?
– Кои други?
– Поканил съм те на есенните танци? – Не помни да е виждал това момиче преди. Спомня си само момичета, които правят гимнастика и пеят в хор на сцената.
– Отидохме с други хора, но когато ме видя, напълно забрави за момичето, с което беше дошъл. – Тя взимя ръката му и я притиска към лицето си.
В този миг забелязва, че част от кутрето му липсва – отрязано точно на ставата.
– Божичко! Какво е станало с ръката ми?
– Спокойно, Партридж. Не бива да се вълнуваш толкова.
– Какво е станало с мен? – Гласът му звучи неестествено, сякаш се чува да говори по радиото.
– Беше в кома. Дълго време ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание. Вече е зима. Почти Коледа!
– Злополука ли е станала? Божичко, кажи ми! – Той докосва чуканчето, останало на мястото на кутрето му. Представя си как един нож се спуска към пръста му и се чува странно изпукване. Ножът го кара да се замисли за старите кухни. Нямаше ли изложба на тема „Домашен бит“ в Залата на учредителите?
– Злополуката беше ужасна. Помниш ли ледената пързалка?
Той тръсва глава. Стаята зад нея се завърта. Паника сграбчва гърдите му, а на всичкото отгоре се чувства изтощен.
– Ледена пързалка ли? – Чувства се така, сякаш в съзнанието му има празно място – бяло петно. Опитва се да стигне до него, но в мига, в който успява, то се изплъзва. – Каква ледена пързалка?
– Замразиха синтетичната настилка в гимнастическия салон. Двамата с Хейстингс отидохте там след часовете. Сложихте си кънки и започнахте да се пързаляте, но изведнъж ти се препъна. Падна и удари главата си в леда. А Хейстингс, без да иска, мина през кутрето ти. И го отряза.
Празното място в съзнанието му е като участък бял лед.
– А Хейстингс къде е? – Трябва да чуе и неговата версия. – В пансиона ли е?
– В Специалните сили.
– Хейстингс? Но той не става за Специалните сили. – Дали са искали да вземат и него, но после са се отказали заради злополуката? Замисля се за Седж. Иска му се да попита дали брат му наистина е мъртъв, но тогава истината изплува с съзнанието му: Седж е мъртъв от няколко години. Беше се самоубил. Вече го нямаше.
– Наложи се да вербуват набързо няколко момчета. Сред тях са Вик Уелингзли, близнаците Елмсфорд, Хейстингс и още много други. Заради нещастниците – прошепва тя. – Имаше бунтове. Трябваха им още войници.
– Навън ли? Извън Купола? – Хрумва му мисълта за пепел и прах, носени от вятъра, почти го усеща с кожата си.
– Шшшт – казва тя. – Малко хора знаят за това, но, да, вярно е.
Главата му ще се пръсне.
– Процедурите за кодиране – сеща се той. – Всичко е отишло по дяволите. Пропуснал съм ги. И училището също. Но къде е баща ми?
– Не се безпокой – отвръща тя. – Баща ти има планове за теб. Чудесни планове!
Усеща остра болка в гърдите си. Дали не е страх?
– За мен ли? Защо? Той дори не ме харесва.
– Баща ти те обича, Партридж. Никога не забравяй това!
– Какви са тези планове?
– Не само за теб, а за двама ни!
– Но аз дори не знам как се казваш.
– Разбира се, че знаеш. Името ми е Айралийн. Сигурна съм, че го знаеш. Запечатано е завинаги в сърцето ти. Не помниш ли?
„Айралийн. Тайни. Обещания.“
– Току-що си спомних – отвръща той. „Айралийн. Пиано. Айралийн. В студа. В мрака.“ – Да, спомням си. – Дали я обича? Споделяли ли са чувства и обещания? Били ли са заедно в студа и в мрака? Той се взира в лицето ù. Тя се навежда и го целува нежно по устните. Струва му се, че си спомня как се целуват в студа, голи. Студ ли? Къде са намерили такъв студ? В гимнастическия салон, охладен заради ледената пързалка?
– Разкажи ми повече за себе си. Искам да знам подробности.
– Ами майка ми беше вдовица. С баща ти се познават от години и едва наскоро се ожениха. Но ние с теб нямаме кръвна връзка, така че всичко е наред.
– Баща ми се е оженил повторно? Той не е такъв човек ... – Не е от хората, които се влюбват, мисли си Партридж. Баща му не разбира любовта. – Баща ти е умрял? Майка ми също. Тя е мъченица. Загина по време на Детонациите, докато спасяваше други хора. – В това няма никаква логика, но Айралийн го приема мълчаливо.
– Да, знам – казва тя. – Баща ми се провали заради измама и го пратиха в затвора още преди Детонациите. За щастие майка ми вече се познаваше с него, когато това се случи, и той ни помогна финансово. Без него изобщо нямаше да се справим, нито пък щяха да ни приемат в Купола. – От тази история му призлява. Стомахът му се обръща. Но защо? Баща му е помогнал на една вдовица. Влюбил се е отново. Това са все хубави неща, нали?
Айралийн взима мобилния телефон от скута си.
– Получи се гласово съобщение от баща ти.
Партридж изпъва гръб – навик, който се проявява винаги, когато баща му е наблизо.
Айралийн натиска един бутон и в стаята се разнася гласът на баща му: „Партридж, много се радвам, че вече си в съзнание и достатъчно добре, за да чуеш това съобщение.“
Изведнъж го изпълва такава омраза, такъв непреодолим гняв, че сякаш гърдите му ще експлодират.
– Почакай! – казва на Айралийн. – Натисни „стоп“.
Настъпва тишина.
Слага ръка на устата си, опитвайки да овладее дишането си.
– Добре ли си?
– Пусни го – казва той. – Да приключваме с това.
„Сега е важно да си спокоен – продължава баща му. – Върни се към предишния си живот. Забавлявай се.“ Сърцето на Партридж бие учестено. Баща му никога не му е казвал да се забавлява. Освен това в гласа му има нещо странно – звучи неестествено и някак остарял, но не с месеци, а с години, може би с десетилетия. Пита си дали баща му не е болен. Затова ли не е дошъл при него?