„След няколко дни – продължава баща му – ще те повикат отново в болницата. Там ще се опитат да възстановят някои от – той се колебае за миг, но после явно решава да се придържа към медицинската терминология – синаптичните връзки в мозъка ти. А когато това стане, синко, ще ти гласувам изцяло доверие. Имам големи очаквания към теб като водач. Сега ще обявя официално решението си. – Той прави пауза, както по време на публични обръщения. Пауза, заредена с напрежение. Кани се да обяви нещо. Стомахът на Партридж се свива, сякаш очаква удар. – Ти ще бъдеш моят приемник. Не мога да ръководя вечно. Още сега трябва да предам част от властта. На кой друг да я дам, ако не на теб?“
Патридж е смаян. Все още усеща изпепеляваща омраза, но се чувства и объркан, сякаш се намира извън времето и пространството. Баща му иска той да бъде негов приемник, да управлява? В това няма никаква логика – нито в баща му, нито в стаята с полюшващи се пердета, нито пък в това момиче, което се взира в него с широко отворени от очакване очи.
Баща му продължава: „Предполагам, че в този момент Айралийн е до теб. Така че чуйте ме и двамата: през следващите дни искам да се забавлявате. Това е заповед. Защото бъдещето идва, и то много бързо“.
Това е краят. Айралийн се взира в Партридж, стиснала здраво мобилния телефон.
– Партридж? – изрича тя нежно.
Той забива юмрук в матрака и остава изненадан от собствената си сила. Момичето се сепва, за миг раменете ù застиват.
– В това няма никаква логика! – казва той, усещайки прилива на болка в главата си. – Баща ми се срамува от мен. Знам го със сигурност.
– Той те обича – прошепва Айралийн.
– Нищо не знаеш за нас – възразява Партридж.
– Напротив – отвръща тя, навеждайки се към него. – Може би досега не е искал да признае, че има нужда от теб. Може би е искал да ти спести товара на бъдещето. Но сега има нужда от теб. Той беше...
– Болен е, нали? Умира ли?
– Не, не, не умира – отвръща бързо Айралийн. – Известно време не беше добре. Скоро ще се оправи и все пак не е вечен. Кой друг му е останал освен теб?
Погледът му да блуждае из стаята. Няма представа как да обори думите на Айралийн. Баща му винаги е бил непонятен за него. Може би тя е права. Седж вече го няма. Останал му е само Партридж.
– Най-важното сега е да си почиваш – казва Айралийн. – Така че да събереш сили да се забавляваме. Това беше заповед, нали?
– Да.
Айралийн става и поема към вратата. Партридж втренчва поглед във вентилатора над главата си. Вентилаторни перки. За миг си представя, че са остри метални ножове, които ще го насекат на парчета. Откъде се взе тази мисъл?
Поглежда Айралийн, застанала сред сноп слънчева светлина, нахлуваща през прозореца – истинско следобедно слънце. До слуха му достига плисъка на вълни.
– Това океанът ли е?
– Мисли за него като за нощна лампа – казва Айралийн, – която баща ти е направил само за теб.
Баща му не би сторил нищо за него. Майка му – да. Спомня си я на плажа, загърната с развяваща се от вятъра кърпа. Радва се, че си спомня това. Мисли за смъртта й: загинала е като светица. Ала когато тази мисъл изплува в съзнанието му, се сеща за думите, които чува, преди да се събуди – те нямат нищо общо с Хейстингс и ледената пързалка. Не. Това е гласът на Гласингс – изнася лекция за древните култури и ритуалите, свързани с мъртвите. „Чудно варварство.“
Лайда
Осъзнаване
Майка Игън се появява с чиния, пълна с праз, грудки и крехко месо, и чаша с розова течност.
– Хейде, ставай – казва нежно тя.
Лайда е прикована към леглото все едно е в затвор, но не възразява. Поболяла се е от вина. Не ù дава мира мисълта, че Нашата добра майка иска да убие Партридж, да нападне Купола. Толкова хора ще загинат! Бе обявила, че майките трябва да се подготвят за война и че причината за това е Лайда, че тя олицетворява всички тях – съсипани, предадени и оставени да се грижат сами за себе си.
Лайда се надига и Майка Игън слага възглавница зад гърба ù. После ù подава чинията и вилица.
– Тази есен намерихме малко дебелокори плодове. Сгряхме ти малко на огъня и ги намачкахме. Майка Хестра иска да си силна.
Лайда опитва напитката – солена и кисела. Понякога все още ù прилошава, но през повечето време се чувства уморена и тревожна.
– Благодаря.
Майка Игън се усмихва.
– Няма за какво. – Напоследък майките са по-мили с нея, но не толкова от съчувствие, колкото от страх. Усещат, че тя има власт. – Нямам търпение бебето да се роди!
Лайда се усмихва насила. Обгръща закрилнически корема си с ръка. Всъщност чие ще е това бебе? Ето другата причина за грижовността на майките – всички те ламтят за нейното бебе.
– Бебето ще донесе радост на всички ни. – Майка Игън я гледа с жаден поглед.
– Благодаря за храната – казва отново Лайда и с облекчение чува, че някой влиза в стаята. Майка Хестра. Била е на лов. Торбата ù е изцапана с прясна кръв, но е празна. Вече е предала дивеча.
– Майко Игън! – казва Хестра. – Нещо против да навестя нашата пациентка?
Личи, че Майка Игън няма желание да си тръгне. Това, че е донесла храна, е добър претекст да остане при Лайда. Но без много шум.
– Разбира се, нямам нищо против – отвръща тя. – Добър апетит. – Това е деликатен намек, че Лайда дължи обяда си на нея – жест на добра воля.
– Благодаря – отвръща Лайда.
Щом тя си тръгва, Майка Хестра се отпуска тежко на леглото. Сайдън изглежда сънен, зачервил бузки от студа навън.
– Как се чувстваш?
Хапвайки от крехкото месо, Лайда отвръща:
– Мисля да замина. – Изненадана е, че го казва на глас. Това е само мисъл, мернала се бегло в съзнанието ù. Но само представата да се бори сама за оцеляването си я изпълва с ужас.
– Няма да се справиш – отсича Майка Хестра. – Слушай, това беше само поводът. Ако не беше ти, щеше да е нещо друго. Просто времето е назряло.
Лайда поглежда Сайдън, който надзърта иззад гърба на майка си.
– Знаеш, че не ме е наранил.
Майка Хестра оставя торбата на пода. Потрива ръце, опитвайки се да ги сгрее.
– А ти даваше ли си сметка? Осъзнаваше ли до какво може да доведе това?
– Нима той си е давал сметка? – Не може дори да изрече името му.
– А нима не е? – възразява Хестра.
Няма представа. Наистина ли е знаел, че тя може да забременее? Никога не бе чувала хора да имат бебе, без да са женени. Нямаше истинско доказателство, че това може да се случи на човек като нея. Спомня си топлата кожа на Партридж, горещият им дъх под палтата. Беше я попитал дали е сигурна. Не е изключено да е знаел. Защо иначе ще я пита? А тя не бе разбрала, че иска разрешение, а още по-малко какво означава то. Въпреки всичко можеше да го спре.
Лайда оставя чинията на пода. Изтяга се на леглото, сключва ръце и ги пъха под възглавницата.
– Няма значение дали е знаел – казва Лайда, но знае, че не е така. Всъщност важното е кой е измамен – двамата или само тя. – Майко Хестра – прошепва Лайда, – искам да изпратя съобщение на Брадуел, Преша и Ел Капитан. Има ли начин? Може би те ще ми помогнат. Трябва да предотвратим нападението.
– Не знам – отвръща Майка Хестра.
Налага се да им разкаже какво става. Може би ще знаят как да сложат край на безумните приказки за война и смърт. Струва ù се, че ще заплаче.
– Куполът... вие изобщо не ги познавате. Нямате представа колко добре са въоръжение, колко са силни. Ще настане кървава баня. Нима не разбирате?
Майка Хестра поклаща глава и се усмихва.
– Всъщност не ние нападаме Купола. А кръвопийците, мъжете, които ни накараха да страдаме години преди Детонациите, онези, които ни съсипаха и изоставиха. Ти си символ на изоставените жени, без значение дали го искаш. В твое лице виждаме себе си, а в детето откриваме нашите деца.