– Не искам да бъда символ на каквото и да било.
– Понякога човек няма избор.
– Обещай ми, че ще се опиташ да намериш приятелите ми. Моля те – настоява Лайда. – Поне се опитай.
Майка Хестра погалва Сайдън по главата.
– Ще видим – казва накрая. – Но нищо не обещавам.
Преша
Светлина
Нощ е. От време на време Ел Капитан ги осведомява къде се намират, провиквайки се от кабината с уверен и, което е най-странно, щастлив глас. Беше им казал, че трябва да изминат 2910 морски мили и че в зависимост от ветровете и скоростта на летателния апарат пътуването ще трае между трийсет и пет и петдесет и шест часа.
Отминаха Балтимор, залива Чесапийк, Филаделфия, Ню Йорк, Кейп Ан, залива Мейн, остров Принц Едуард, залива Сейнт Лорънс. Съжалява, че е тъмно и не може да ги види; представя си сринати градове, разбити магистрали и пристанища и сред всичко това бродещи зверове и пясъчни създания.
От машинното отделение на апарата идва силен шум. Помпите съскат и трещят.
– Какво е имало в тези градове през времето Преди? – пита тя Брадуел.
– В Балтимор имаше голямо пристанище, аквариум и кораби, а също и огромен светещ знак на „Домино Шугър“. Във Филаделфия имаше статуя на мъж на върха на сграда и масивна камбана, символ на свободата. А в Ню Йорк ... – Гласът му заглъхва. – Трябваше да видиш града, преди да бъде залят от Праведната червена вълна. Беше прекрасен.
Преша си дава сметка, че много неща могат да се объркат. Може да не успеят да прекосят океана, да не се приземят успешно, на мястото на Ирландия да зее непрогледен кратер или навсякъде да гъмжи от свирепи зверове и пясъчни създания. Ако пък извадят късмет и пристигнат в Нюгрейндж навреме за слънцестоенето, лъчите може да огреят участък от пода, където да се окаже, че има... само кухина, кал или просто нищо.
Но въпреки опасенията, в сърцето ù пулсира радост. Двамата с Брадуел са високо в небето, водени от надеждата. Държат се за ръце.
Ел Капитан се провиква от кабината:
– Намираме се над Хорс Айлънд в Нюфаундленд. Последна суша преди Атлантика.
Преша поглежда през люка, изпъстрен с капчици влага, които се търкалят по стъклото като сълзи при силен вятър, и си представя как на Хорс Айлънд препускат стада диви коне. Ала единственото, което вижда, са сивкавите облаци.
– Ще спусна първата шамандура след трийсет секунди – долита гласът на Ел Капитан. – Ще бъде много шумно. Затова се дръжте.
Брадуел стиска ръката ù и казва:
– Ето, държа се.
От шамандурата се разнася грохот. Летателният апарат е разтърсен от вибрации. Край прозореца преминава лъч светлина, изпълвайки за миг салона с ослепителен блясък. Изведнъж Преша си спомня Детонациите с неочаквана яснота. Светлината лумва през всичко по пътя си. Озарява прозорци, стени, тела и кости.
Светлина.
Ослепителна светлина.
Сякаш слънцето се е взривило.
Но скоро светлината избледнява. Малкият люк отново потъва в мрак. Тя издиша стаения въздух и отпуска глава на рамото на Брадуел.
– За миг си припомних...
– Знам – отвръща Брадуел.
Нощта ги обгръща. Държи ръката на Брадуел, докато се носят в небесната шир.
Партридж
Китове
Плувният басейн е затворен за посещение, така че Партридж и Айралийн плуват сами. Заради травмата все още не му позволяват да мокри главата си, но поне може да се натопи.
Айралин носи жълт бански с къса поличка. Плува по гръб, гмурка се във водата и отново излиза на повърхността. Гримът ù не се размазва.
Отстрани е застанал Бекли, облечен и въоръжен. Когато са достатъчно далече от него, Партридж се обръща към Айралийн:
– Какво търси тук Бекли?
– Наблюдава те – отвръща тя. – За всеки случай, да не би нещо да се обърка.
– Така ли? – Партридж прокарва ръка през водата. – Не ми прилича на лекар.
Айралийн се замисля за момент и казва:
– Ако ще бъдеш водач, трябва да свикнеш да те пазят.
– Значи, охранителят не е тук по искане на баща ми?
– Да – отвръща тя, – виждаш ли колко те обича? – Всъщност по този начин баща му го следи през цялото време.
Партридж се чувства слаб – но усещането е по-скоро психическо... Тялото му е необичайно напрегнато. Пита се дали не е заради комата, заради цялата насъбрана енергия, докато е бил затворен в собственото си тяло. Малко баскетбол ще му се отрази добре.
– Има ли ученици, с които да поиграя?
– Лекарите няма да ти разрешат. Опасно е.
– Искам да проверя дали има някого, когото познавам, дори от учителите. – Всъщност се надява да срещне Гласингс и да го попита за последния си спомен – лекцията за чудното варварство. – Не ми ли изпратиха картички? Правехме го винаги, когато някое от децата беше под карантина.
– Разбира се, че ти изпратиха! Но те бяха... унищожени. Докторите се опасяваха, че могат да пренесат микроби.
– Нима? И просто ги унищожихте?
– Да, но бяха наистина много. Хората те харесват.
– Длъжни са да ме харесват – отвръща Партридж. – Нали съм синът на Уилъкс.
Плувайки, тя се завърта около него. После спира и обявява:
– Аз също те харесвам. И ще те харесвам каквото и да стане.
Въпреки че не е напълно сигурен, нещо му подсказва, че е искрена. Тя се гмурка и се промушва между краката му. Когато изскача на повърхността, казва:
– Трудно е да повярваш, че е зима, нали?
– Може да не е зима – отвръща Партридж. – Кой знае какво е навън?
Айралийн се разсмива.
– Толкова си забавен. Това е едно от нещата, които харесвам в теб.
Само че Партридж не се шегува.
– А аз да смятам ли, че си забавна? – пита я той.
Тя се приближава и опира мокрия си нос в неговия. Пронизва го болка – от любов? Може би носталгия по дома или по любим човек.
– Смяташ, че съм хубава – отвръща Айралийн.
– Но смятам ли, че си забавна?
Тя поглежда встрани.
– Смяташ, че съм всичко, което някога си искал!
Партридж кима. Сигурно е тя. Защо иначе ще ù предлага?
Бекли ги развежда със закрита моторизирана количка. Двамата са седнали отзад. Стараят се да не привличат внимание. Прическата на Айралийн е безупречна. Партридж няма представа как го е постигнала. Да не би в дамската съблекалня да има фризьор?
– А сега накъде? – пита Партридж.
– Към зоопарка – отвръща тя, взирайки се през матовия пластмасов прозорец. – Не помниш ли, че обожавам пеперудите и аквариума?
Тъй като не си спомня, той не отговаря. Забелязва буболечка на облегалката на Бекли. Понечва да я докосне. Ала нещо в него му подсказва, че не бива да я показва на Айралийн.
Първо отиват в отделението на пеперудите, потънало в зеленина. Вътре е топло и влажно. Пеперудите се носят на рояци. Бекли стои на почтително разстояние. Очевидно се чувства не на място сред пърхащите крилца.
Този участък е отделен само за тях, но останалата част е отворена за всички; Партридж чува гласове на деца. Разходката му напомня за коледите, прекарани у семейство Хеленбек, за Джулби и Джарв, за чорапите с дребни подаръци, за самотните празници, когато баща му бе твърде зает, за да го вземе макар и за няколко дни…
Айралийн стиска здраво ръката му, сякаш се бои от пеперудите.
– Чудя се дали баща ми ще иска да прекараме заедно празниците. Дали пък няма да се сближим, докато ме подготвя за новото ми бъдеще? – казва Партридж не без доза сарказъм.
Една яркосиня пеперуда кацва на рамото му.
– Виж колко е красива и съвършена! – възкликва Айралийн.
Пеперудата наистина е прекрасна. Партридж поглежда черните кадифени ивици на крилата ù. После плъзва поглед към Айралийн – искрящо зелени очи, съвършени черти и лъскава коса.
– Може би баща ми ме е заобичал – казва, докато пеперудите кръжат около тях.
Айралийн го прегръща през кръста.