Изправих се до бюрото и отдадох чест.
— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — произнесох тихо.
— Тъй значи. — Комендантът се надигна с видимо усилие.
Лейтенант, дали да не запалим осветлението? Аз съм привикнал с мрака, но вие едва ли.
Той плъзна пръст по клавиатурата и след няколко опита светлините от тавана блеснаха. Фоторецепторът изглеждаше помътнял в сравнение със здравото око от другата страна на лицето, по останките от което можех да заключа, че някога е имало правилни, дори привлекателни черти.
— Така по-добре ли е? — Човекът пред мен направи доста безуспешен опит да се усмихне. — Сигурно да, след като пристигате тук от външния свят. — Последните две думи той произнесе с отчетлива ирония. Ръката му описа със замах мониторите на стената. — Светът отвъд тези мънички очи. Кажете ми, лейтенанте, все още ли сме във война за безжизнената, негостоприемна, но натъпкана с археологически боклуци повърхност на тази жалка планета?
Сведох поглед към розетката и пулсиращата до нея лампичка, после го върнах обратно върху лицето му.
— Коменданте, ще помоля за цялото ви внимание.
Той ме погледна, после главата му увисна рязко надолу, сякаш под въздействието на неизвестна механична повреда.
— Ах — прошепна той. — Това ли? — Погледът му се премести към сержанта. — Ти излез навън.
Сержантът изпълни заповедта с готовност, която говореше за липса на каквото и да било желание да остане тук по-дълго. Униформените му помощници го последваха със същия ентусиазъм и последният от тях затвори безшумно вратата. Междувременно комендантът се отпусна на стола и дясната му ръка обхвана включения в розетката на лявата кабел. От устните му се изтръгна звук, който можеше да е въздишка, покашляне или дори смях. Чаках да ме погледне.
Неразривно свързан, ето какво е положението — произнесе той и посочи мигащата лампичка. — Вероятно на този етап все още не бих могъл да издържа едно разкачване. Ако легна, най-вероятно въобще няма да стана и затова съм се закотвил в това нещо. В креслото, искам да кажа. Неудобно е и това ме държи буден. — Той се размърда, за да илюстрира думите си. — И така, с какво мога да бъда полезен на Клина на Карера? Тук, доколкото ми е известно, не притежаваме нищо, което да е чак толкова ценно. Спряха ни медицинските доставки преди месец и дори храната, която получаваме, едва стига за намалени порциони. За хората ми, разбира се — имам предвид превъзходния подбор от войници, който ми бе осигурен. — Той махна към вратата. — Машините, за щастие, не се нуждаят от храна. А нашите посетители още по-малко. — Ново махване, към мониторите.
— Не съм тук заради припасите ви, коменданте.
— Тогава трябва да е, за да ме накажете. Да не съм престъпил някое неписано правило, на което всички вие в Големия свят все още държите? Или пък съм срам и позор за армията? — Това последното май доста му хареса. — Да не сте убиец? Едноличен наказателен отряд на Клина?
Поклатих глава.
— Тук съм заради един от вашите питомци. Таня Вардани.
— Ах, да, археоложката.
Нещо в мен трепна. Не казах нито дума, само положих документа върху бюрото и зачаках. Комендантът го вдигна и наклони глава, разглеждайки го под някакъв странен ъгъл, сякаш беше детска холоиграчка с менящи се изображения. Имах чувството, че си мърмори нещо под носа.
— Има ли проблем, коменданте? — попитах тихо.
Той свали ръка и се подпря на лакът, размахвайки документа пред лицето ми.
— За какво ви е притрябвала? — ме попита също така едва чуто. — Малката Таня. За какво е дотрябвала на Клина?
Изведнъж ми мина мисълта, че може би ще трябва да го убия. Нямаше да е никак трудно, само дето отвън чакаха сержантът и останалите войници. Виж, срещу тях с голи ръце щях да се поизмъча, а и не биваше да забравям роботите часовои. Вместо това добавих повечко ледени нотки в гласа си.