„Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?“
„Разкарай се от главата ми, Семетайр.“
„Грешиш. Аз не съм шарлатанин и Семетайр е само едно от стотиците имена…“
„Каквото и да си, плачеш за куршум в лицето.“
„Но ти ме доведе тук.“
„Не мисля.“
Видях череп, увиснал под неестествен ъгъл в мрежата. Сардонична усмивка на прояденото лице.
„Ковач-Ковач-Ковач…“
Премигнах и инфоколонката върху лявата ми ретина се задейства. Някой се движеше зад мен. Изправих се и се загледах през светлия отвор на вратата. Нещо се местеше там. Заех позиция, пристъпих напред, затаил дъх…
Извъртях се, готов да убивам.
— По дяволите, Ковач, изкара ми акъла!
Отвън стоеше Крюкшенк, опряла ръце на хълбоците. Сиянието на инфоколонката озаряваше неуверената усмивка на лицето й и разтворената й риза под маскировъчния комбинезон.
— Крюкшенк, какво за Бога, търсиш тук?
— Ами ти? Нали каза, че те призовала природата? Какво смяташе — да пикаеш върху командното табло?
— Защо си ме проследила? — не се предавах аз. — Да ми го държиш ли искаш?
— Не зная. Това ли ти харесва? Или си падаш по дигиталния секс?
Отново затворих очи. От Семетайр нямаше и следа, но змията в мен продължаваше да се усуква. Когато отворих очи, Крюкшенк все още стоеше пред мен.
— Крюкшенк, ако говориш така, накрая ще си го получиш.
Тя се ухили. Вдигна лявата си ръка и пъхна пръст в небрежно разтворената си риза. Гърдите й се показаха. Тя докосна зърното на едната и то почти незабавно набъбна.
— Харесвам ли ти, Емисарче?
Пристъпих към нея и тя мушна бедрото си между краката ми. Избутах ръката й от гърдите и я замених с моята. Прегръдката ни наподобяваше клинч на уморени борци, и двамата бяхме свели поглед към настръхналото зърно и онова, което пръстите ми вършеха с него. Усещах, че дъхът й се учестява, ръката й се плъзна надолу под колана ми. Тупнахме на леглото, оплетени в собствените си дрехи. Завивките бяха подгизнали, от удара с леглото в каютата се вдигна влажна пелена. Ухилих се, заровил лице в косата й.
— Горкият Ян.
— А? — тя се извърна и ме погледна в лицето.
— Това страшно ще го ядоса. Хвърлил ти е око още в Приземяване.
— Нищо чудно, с крака като тези всеки нормален мъж ще се влачи след мен. Но това не значи нищо.
— Добре. Щом настояваш.
— Хубаво. Да продължаваме. — Тя се плъзна надолу и опря гърдите си в набъбналия ми член. — Пък и той сигурно вече се е прехвърлил на археоложката.
— Какво? — Опитах се да седна. Крюкшенк ме бутна назад, съсредоточена да търка члена ми със зърната на гърдите си.
— Ще стоиш там, докато приключа с теб. Не смятах да ти го казвам, но после реших, че и сам ще го разбереш. На няколко пъти ги виждах да се усамотяват. След това Шнайдер неизменно се появяваше с широка усмивка, та предположих… нали се сещаш? — Тя повдигна рамене и отново се върна към това, което правеше. — Е, той не изглежда никак зле за бяло момче. А Вардани… горката… приема, каквото й… се предложи. Харесва ли ти това, Ковач?
Изстенах.
— Така си и мислех. Ах вие, мъже. Толкова сте праволинейни в секса. Научи ли ви човек веднъж номерата… и ставате лесни.
— Ела ми тук, Крюкшенк.
— О, не. Няма начин. Искам да ти видя физиономията, когато повече не можеш да се сдържаш, а аз не ти позволявам да го направиш.
Не ми беше никак лесно да се боря с мяркащите се образи на Семетайр, Шнайдер и Вардани в неговите прегръдки, но с повечко упоритост и ентусиазъм Крюкшенк скоро отведе мислите ми на друго, по-приятно място. На три пъти ме накара да стигам до ръба и всеки път ме връщаше, накрая ръката й започна да се мести в бясно темпо по члена ми. Чувах възбудените й стенания, изтръгнати направо от гърлото. Аз също изстенах, а от слабините ми бликна фонтан, който опръска и двама ни. Чувствах се, сякаш се е изключила някаква част от мозъка ми. Бях забравил напълно за Вардани, Шнайдер и Семетайр. Отпуснах се на влажното легло и каютата се завъртя пред очите ми.
Не след дълго Крюкшенк се раздвижи, премести се нагоре и ме яхна през гърдите.
— А сега, Емисарче — рече, докато обхващаше главата ми с ръце. — Искам да си платиш за удоволствието.