Няколко прерязани парчета кабел заподскачаха върху пясъка като риби на сухо.
Изпразних и двата автомата. Те изплюха пълнителите и останаха със зейнали магазини, като гладни чудовища. Блъснах дръжките им в гърдите си. Пачкометът достави нови пълнители, магазините в дръжките ги засмукаха жадно и презаредиха с метално изщракване. Натежали отново, ръцете ми започнаха да се местят наляво-надясно, в търсене на цел.
Пипалата убийци бяха изчезнали, накъсани на парчета. Други обаче се плъзгаха към мен в пясъка и умираха, насичани като парчета зеленчук под ножа на готвач.
Изпразних отново.
Презаредих.
Изпразних.
Презаредих.
Изпразних.
Презаредих.
Изпразних.
Презаредих.
Изпразних.
И продължих да се удрям в гърдите, докато осъзная, че пачкометът е празен. Пипалата около мен бяха накъсани на малки парчета. Захвърлих автоматите и сграбчих един заострен стоманен прът от разбитата стартова платформа. Вдигнах го високо, сетне го стоварих. Нагоре. Надолу. Парченца. Нагоре. Надолу. Останки. Нагоре. Надолу.
Вдигнах отново стоманения прът и видях главата на Крюкшенк, с облещени в мен очи.
Беше паднала на пясъка, с лице, обърнато към небето, и сплъстена от кръв коса. Устата й зееше отворена, сякаш се опитваше да проговори, лицето й бе застинало в ужасено изражение.
Монотонното бръмчене в ушите ми бе секнало.
Отпуснах ръце. Погледът ми се плъзна по останките от кръвожадните кабели. Не усетих кога до мен се появи Жиан.
— Донеси ми корозираща граната — наредих му с неузнаваем глас.
„Наджини“ бе увиснал на три метра над брега. През отворените люкове на двата борда се подаваха дулата на тежкокалибрени картечници. Дьопре и Жиан бяха заели места зад всяко от оръжията, лицата им бяха озарени от слабото сияние на прицелните екрани. Така и не бяхме успели да задействаме автоматичните системи.
Хангарът зад нас бе претъпкан с набързо прибрано снаряжение от фибробалоните. Оръжие, консерви с храна, облекло, всичко, което ни бе попаднало при трескавото събиране под прикритието на картечниците. Опознавателният маяк лежеше в самия край на хангара и разкривеният му корпус се полюшваше леко напред-назад всеки път, когато Амели Вонсава размърдваше щурвала. По настояване на Матиас Хенд това бе първият предмет, който качихме на борда след неочакваната атака под пясъка. Войниците се подчиниха безропотно.
Маякът най-вероятно бе повреден. Конусовидният му корпус бе разпорен по дължина. Виждаха се изтръгнати платки, натрошени мониторни стъкла и увиснали кабели, като останки от…
Престани…
Оставаха ни два часа. Цифричките на хронометъра отброяваха неумолимо времето в горния ъгъл на ретината ми.
Ивет Крюкшенк и Оле Хансен бяха на борда. Гравироботът, оборудван със системата за събиране на човешки останки, бе прелетял ниско над онези участъци от пясъка, където се виждаха кървави петна и бе засмукал с мощната си вакуумна тръба всичко, което съдържаше в себе си човешка ДНК, събирайки го в два големи сини найлонови чувала, прикрепени към задната част на тръбата. Процесът на събиране и пакетиране бе придружен със звуци, които кой знае защо ми приличаха на повръщане. Когато роботът приключи, той откачи двата чувала, залепи отворите им с тънък лазерен лъч и постави върху тях етикети с точни обозначения. С каменно лице Сучиади ги отнесе до трупохранилището в дъното на хангара и ги затвори там. В нито един от чувалите нямаше нещо, което поне малко да напомня на човешки орган.
Не можахме да открием и следа от „колодите“. Амели Вонсава сканира целия район, но безрезултатно. Предположихме, че нанолите са погълнали всички неорганични материали, за да ги използват при изграждането на следващото поколение. Не намерихме също и оръжията на Хансен и Крюкшенк.
Отместих поглед от трупохранилището и се изкатерих на втория етаж. На пода в каютите на екипажа и задната кабина бяха струпани опаковани в пермапластик остатъци от бодливите пипала, които Сън Липинг изучаваше под микроскоп. Сучиади и Хенд бяха застанали зад нея. Таня Вардани седеше в ъгъла, с непроницаема физиономия. Приклекнах до нея, достатъчно далеч от останалите.
— Погледни — извика ме Сън, след като се изкашля. — Точно каквото каза, е.
— Значи няма защо да гледам.
— Това ли, според теб, са нанолите? — попита невярващо Сучиади. — Но…