„Наджини“ се плъзна през отвора в тримерното пространство, което бе създала вратата, и увисна в нищото. Изпуснах дъха, който задържах в гърдите си от момента, когато щурмовият кораб започна да се приближава към вратата, и се подпрях на таблото под монитора, докато системите на кораба уравновесяваха гравитационното поле. Виждах съвсем ясно звездите отсреща, но предпочитах да им се любувам през илюминатора на пилотската кабина. Все едно, че гледаш врага право в очите, че усещаш лишеното от материя пространство на няколко сантиметра пред носа си. Като че ли така най-добре усещаш животинските корени в себе си.
Абсолютно е забранено да се отварят вътрешните люкове по време на движение през хиперпространството, но никой не каза нищо, сякаш знаеха къде отивам. Получих свъсен поглед от Амели Вонсава, когато подадох глава в кабината, но дори тя премълча. В края на краищата тя бе първият пилот в историята на човешката раса, осъществил мигновено прехвърляне от планетна повърхност до открития космос, та предполагах, че други мисли вълнуваха ума й.
Наведох се и надникнах през рамото й. Погледнах надолу и пръстите ми неволно се впиха в облегалката.
Потиснат страх. Старото, познато усещане в главата ми. Емисарска школовка.
Поех си мъчително дъх.
— Ако ще оставаш, най-добре седни — посъветва ме Вонсава, докато настройваше навигационния монитор, който бе изпаднал в електронна паника след внезапното изчезване на планетата под нас.
Настаних се на креслото на втория пилот и се огледах за коланите.
— Виждаш ли нещо? — попитах.
— Звезди — отвърна тя лаконично.
Почаках малко, докато привикна с гледката.
— На какво разстояние се намираме?
Вонсава следеше някакви числа върху звездната карта.
— Според това ли? — попита тя. — На около седемстотин и осемдесет милиона километра. Можеш ли да повярваш?
Това ни поставяше в орбита около Банхарн, самотен и доста внушителен газов гигант, разположен в покрайнините на Санкцийската система. На триста милиона километра по-нататък по плоскостта на еклиптиката се простираше море от космически отломки, твърде широко, за да бъде наречено пояс, което по някаква причина не бе сполучило да се слее в планетна маса. На неколкостотин милиона километра в противоположна посока беше Санкция IV. Където бяхме допреди четирийсет секунди.
Внушително.
Вярно, че хипертунелната връзка също може да те изпрати на огромни разстояния в междузвездното пространство за същото време. Но трябва да бъдеш дигитализиран, а от другата страна — прехвърлен в нов „ръкав“, и всичко това отнема време и ресурси. Това е процес.
А тук не преминахме през никакъв процес, или поне не доловихме да е имало такъв. Просто прекрачихме прага. Бих могъл да го направя и сам, със същия успех, ако носех скафандър.
— Спряхме — прошепна Вонсава, по-скоро на себе си. — Нещо уби скоростта ни. Някаква невидима намеса… като божествена.
Гласът й постепенно утихваше, заедно със снижаващата се скорост на „Наджини“. Вдигнах поглед от числата на екрана и първата мисъл, която ме споходи, бе, че се намираме в някаква гигантска сянка. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че вече не сме на планетата и че наоколо няма планини, нито обекти, които да закриват слънчевата светлина.
Над нас звездите постепенно угасваха.
Изчезваха безшумно, поглъщани с ужасяваща скорост от непрогледно тъмна маса, увиснала, както ми се струваше, само на няколко метра от кораба.
— Това е — рекох и неволно потреперих, сякаш бяха приключил някакъв мистичен ритуал.
— Разстояние… — Вонсава поклати глава. — Почти на пет километра. Което означава…
— Двайсет и седем километра напречен диаметър — рекох, след като погледнах данните от екрана. — Дължина петдесет и три километра. Външните структури се простират на… — Предадох се. — Голямо е. Много голямо.