Забелязах, че някои от членовете на групата си разменят тревожни погледи.
— Е, кой гласува да продължим експедицията? — попита засмяно Дьопре.
— Не мисля, че това е добра идея — поклати глава Хенд.
— Може и да не е добра — рекох, докато се отдалечавах към едно от разклоненията. — Но колко души през това хилядолетие ще имат подобна възможност? Сън, колко часа каза, че ще са ти нужни — десет?
— Най-много.
— Ще можеш ли да ни направиш свястна карта с това нещо? — кимнах към измервателния уред.
— Вероятно. Това е най-добрата машинка, която може да се купи на пазара. „Нуханович“ — в думите й се долавяше възхищение. Тя погледна към Хенд. — Те не могат да правят такива.
Погледнах въпросително Амели Вонсава.
— Оръжейните системи на „Наджини“ са в пълна бойна готовност. С параметрите, които му зададох, ще може да издържи на масирано нападение, без да прибягва до нашата помощ.
— Е, в такъв случай си осигурихме целодневен пропуск до Кораловия замък — обявих аз и погледнах към Сучиади. — Тези от нас, които искат, разбира се.
Съдейки по лицата на останалите, предложението намираше широка подкрепа. На лицето на Дьопре вече се четеше нетърпение и любопитство. Другите пък оглеждаха с нескрита почуда странните конструкции. Дори Сучиади не можеше да се сдържа напълно. Мрачната напрегнатост, с която бе пристъпил на кораба, сега се топеше и на нейно място идваше нещо по-поносимо. Ала страхът от непознатото си оставаше.
Маймунско любопитство. Качеството, което си бях позволил да омаловажа, докато разговарях на брега с Вардани. Недораслият интелект от джунглата, който е карал нашите предци да завират пръсти в кухите очници на каменните идоли само за да видят какво ще стане. Ослепително яркото желание да знаят. Все същите неща, които са ни довели чак тук от саваните на Централна Африка. И тези, които ще ни отведат нататък.
Хенд пристъпи в центъра на групата и зае началническа поза.
— Нека си изясним някои въпроси — произнесе той с важен тон. — Напълно симпатизирам на желанието ви да разгледате по-голяма част от този кораб — аз самият го споделям — но главната ни задача е да открием място, откъдето да предава маякът. Трябва да го свършим преди всичко останало — той се обърна към Сучиади. — А след това ще разпратим изследователски групи. Капитане?
Сучиади кимна, но изглеждаше някак унесен. Подобно на всички останали и той беше под въздействието на тази причудлива гигантска структура.
Ако е имало някакви съмнения за размерите на марсианския кораб, стопиха се само след няколко часа, през които крачехме из замръзналите сфери. Извървяхме близо километър, движейки се напред-назад през на пръв поглед хаотично подредените коридори. На някои места отворите бяха на приземно ниво, на други — на такава височина, че се налагаше Вардани и Сън да включват гравираниците си и да се издигат до тях. Понякога с тази задача се нагърбваха Жиан и Дьопре.
Не открихме нищо, което дори отдалече да напомня жив организъм.
Машините, към които се доближавахме, ни игнорираха и не проявяваха никаква склонност за каквото и да било действие.
— Знаеш ли на какво ми приличат тези мехури? — обърнах се към Вардани, докато чакахме Сън да се върне от поредния разузнавателен полет. — На аерогел. Сякаш първо са построили носещата конструкция и после са впръскали няколко кубически километра бързовтвърдяваща се сплав от типа на аерогела.
Вардани се усмихна вяло.
— Да, може би. Нещо подобно. Това означава, че и химическата им наука е била далеч пред нашата. За да могат да синтезират вещество с подобни качества и в такива количества.
— Може и да не е била — възразих. — Когато си в космоса, формата няма особено значение. Важно е да побира онова, което искаш. Двигатели, системи за поддържане на средата, оръжия…
— Оръжия? — тя ме погледна с неразгадаемо изражение. — Според теб това е боен кораб?
— Не, беше само един пример. Но…
— Тук има нещо — обади се Сън в слушалките. — Прилича на дърво, или…
Трудно ми е да обясня това, което се случи после.
Чух ехото на приближаващия се звук.
Знаех, без капчица съмнение, че ще го чуя части от секундата преди откъм мехура, който разглеждаше Сън, да долети ниският звън. Знаех го с абсолютна сигурност, като нещо, което се е случило преди няколко секунди и още съм под неговото впечатление. Ако е прословутата емисарска интуиция, значи бе подействала на ниво, за което не бях и сънувал.