— Пеещи шипове — рече Вардани.
Заслушах се в утихващото им ехо и за пръв път ми се дощя да се върна обратно на брега край Собървил, където поне всички опасности, които ни дебнеха, бяха познати. Дори наносистемите.
Из въздуха се разнесе аромат на череши и горчица. Жиан измъкна своя фотонер.
Сучиади ни погледна обезпокоено.
— Какво е това?
— Пеещи шипове — отвърнах с многозначителен тон във възцарилата се тишина. — Марсианско домашно растение.
В интерес на истината, бях ги виждал веднъж, на Земята. Изкопани от някакви марсиански руини, на възраст близо няколко хиляди години, те се бяха превърнали в украшение в дома на богат ценител. Запяваха всеки път, когато ги докоснеш, и около тях се разнасяше същият аромат на череши и горчица. Нито живи, нито мъртви, нищо, което да може да бъде категоризирано според човешките стандарти.
— Как са закачени? — поиска да знае Вардани.
— Растат направо от стената — отвърна Сън и в гласа й се долови вълнение. — Като коралите…
Вардани отстъпи назад, за да се отдалечи от останалите, и посегна към ръчките на своята гравираница. Из въздуха се разнесе тихо бръмчене.
— Идвам при теб.
— Само за момент, госпожице Вардани — Хенд се приближи към нея. — Сън, там горе има ли друг коридор?
— Не. Сферата е затворена.
— Тогава слизай долу. — Той вдигна ръка да спре Вардани. — Сега нямаме време за това. По-късно, ако искате, може да се върнете. След като Сън разположи маяка. Но първо да открием подходящо място.
На лицето на археоложката се изписа отчетливо несъгласие, но бе твърде уморена, за да се възпротиви. Само посегна и спусна ръчките на гравираницата надолу. Тръгнахме в колона към следващия изход. Изравних се с Хенд.
— Чудесно се справи — рекох му тихо. — Тя е единствената, която има опит с подобни неща — посочих с ръка наоколо. — А ти взе, че я ядоса. Така ли ви учат във вашето училище? Да дразните собствените си експерти?
— Не — отвърна той с безразличие. — Но ни учат да не си губим времето.
— Правилно — тръгнах напред и застигнах Вардани в коридора. — Таня, почакай. Успокой се. Този човек е задник, какво можеш да направиш?
— Тъп търговец.
— Да, така е. Но благодарение на него сега сме тук. Не бива да подценяваме стремежа към забогатяване.
— Ти за какъв се мислиш, за някой шибан философ по икономика ли?
— Аз съм… — спрях. — Слушай.
— Не, омръзна ми да…
— Не, заслушай се! — вдигнах ръка и посочих надолу по коридора. — Ето там. Чуваш ли?
— Не чувам ни… — тя млъкна, едва сега уловила звука. По това време невростимулаторите вече го бяха увеличили до такава степен, че ехтеше в ушите ми като водопад.
Някъде нататък по коридора нещо пееше.
Открихме ги две зали по-навътре. Цяла бонзаена плантация от пеещи шипове, поникнали от пода и покриващи двете извивки на коридора до мястото, където се вливаше в следващата сфера. Шиповете сякаш бяха пробили стените на кораба, макар на пръв поглед да не се виждаха следи от сериозни поражения около корените им. Като че ли материалът, от който бе изработен корпусът, се бе разтворил, за да ги пропусне, а сетне се бе събрал около тях. Песента на дръвчетата донякъде можеше да се сравни със звука на цигулка, но без да се долавя нито ритъм, нито каквото и да било подобие на мелодия. Този звук бе в най-ниските регистри на тоновете, но всеки път, когато се усилваше, усещах осезаем натиск в корема си.
— Въздухът — произнесе тихо Вардани. — Трябва да има някаква връзка с останалите нива. Те пеят само при повърхностен контакт.
Поклатих глава и сподавих едно нервно потръпване.
— На каква възраст са, според теб?
— Кой знае? — тя се озърна. — Ако се намирахме в планетно гравитационно поле, бих казала няколко хиляди години. Но тук… нямам представа? Погледни онези клони там — тя ми посочи с ръка. — Те не растат така. Никога не съм ги виждала толкова изкривени.
Проследих погледа й. Най-високото от бодливите дръвчета се издигаше на нивото на гърдите и от централното му стъбло се разклоняваха яркочервени клони, гъсти и преплетени. Около тях се извиваха и други, по-малки шипчета.