Към нас се присъединиха останалите от групата. Дьопре и Хенд бяха най-отзад.
— Къде, по дяволите, се губите? Ах!
Тихата песен на шиповете едва забележимо се промени. Въздушни течения, пораждани от движението на телата из залата.
— Хенд, ако нямаш нищо против, исках само да разгледам тези отблизо.
— Госпожице Вардани…
Метнах на Хенд предупредителен поглед.
Дьопре застана до археоложката.
— Опасни ли са?
— Не зная. По принцип не, но…
Онова, което дълбаеше бавно подсъзнанието ми, изведнъж изплува на повърхността.
— Погледнете ги — те растат едно срещу друго. Вижте клонките на по-малките. Всичките се протягат нагоре и навън. Големите пък се разклоняват във всички посоки.
— Това предполага някаква форма на общуване. Интегрирана, взаимосвързана система. — Сън доближи най-близкото дръвче и го сканира с уреда на китката си. — Хъмм — изсумтя тя озадачено.
— Няма да откриеш никаква радиация — рече Вардани, почти замечтано. — Всмукват я като сюнгер. Пълно поглъщане на всички лъчения, освен на червената светлина. Според минералния им състав повърхността им въобще не би трябвало да е оцветена в червено, а по-скоро да сияе във всички цветове на дъгата.
— Само че тук не е така — намеси се Хенд. — Каква може да е причината, госпожице Вардани?
— Ако го знаех, досега да са ме избрали за президент на Гилдията. Знаем далеч по-малко за тези дръвчета, отколкото за всички останали аспекти на марсианската биосфера. В интерес на истината, не сме сигурни дори дали трябва да ги класифицираме като част от тази биосфера.
— Те растат, нали?
Вардани се засмя подигравателно.
— Също и кристалите. Това не ги прави живи.
— Не зная за вас — рече Амели Вонсава, докато заобикаляше наострените шипове, вдигнала фотонера в позиция за стрелба, — но на мен това ми прилича на нашествие.
— Или пък на изкуство — промърмори Дьопре. — Как може да знае човек?
Вонсава поклати глава.
— Това е кораб, Люк. Никой няма да разположи произведения на изкуството в коридора, където всеки да се спъва в тях. Погледни тези неща. Те растат навсякъде.
— Ами ако можеш да летиш над тях?
— Изкуството на сблъсъка — подметна ухилен Шнайдер.
— Добре де, стига — Хенд изгуби търпение и се изправи между шиповете и тяхната нова публика. Отново долових промяна в тоновете, предизвикана от раздвижването на въздушните пластове. Уханието на растенията рязко се усили. — Нямаме време да…
— Се занимаваме с това — довърши вместо него Вардани. — Трябва да открием подходящо място за излъчване.
Шнайдер се засмя. Дьопре също се хилеше. Предполагах, че Хенд едва сдържа гнева си.
— Сън — обади се той с леден глас. — Провери горните отвори.
Тя кимна и включи гравираницата. Тъничкият вой на двигателите постепенно се усилваше, докато се възнасяше право нагоре. Жиан и Дьопре я последваха, приготвили фотонерите си, за да й окажат помощ при нужда.
— Оттук няма изход — извика тя от първия отвор.
Долових промяна и погледът ми се стрелна към пеещите шипове. Единствено Вардани ме гледаше и забеляза застиването на лицето ми. Изправена зад Хенд тя ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах към дръвчетата и опрях длан на ухото си.
Слушай.
Вардани се приближи към тях, сетне поклати глава.
— Това не е възможно… — прошепна тя.
Но беше.
Пискливото стържене, напомнящо звука на цигулкови струни, се променяше, реагирайки на постоянното боботене от двигателите на гравираницата. А може би и на самото изкуствено гравитационно поле. Променяше се и едва забележимо се усилваше.
Напомняше ми на пробуждане.
32.
Около половин час и четири горички по-нататък най-сетне открихме място, откъдето да излъчваме без проблеми сигнала, на който толкова държеше Хенд. По това време вече бяхме извили обратно към хангара, следвайки приблизителната карта, съставена от скенера на Съниния „Нуханович“. На картографиращия софтуер никак не му се нравеше марсианската архитектура, което ставаше видно от продължителните паузи всеки път, когато Сън въвеждаше новите данни. Но след няколко часа скиторене насам-натам и благодарение на умело съставената програма от неизвестен, но очевидно гениален специалист приборът най-сетне започна да прави достоверни предположения относно курса, който трябваше да следваме. Странно или не, но всеки път се оказваше абсолютно прав.