От всичко това се породили нови вярвания. Повечето от тях не се отличавали особено от старите и били също толкова догматични. Но с течение на времето възникнала една обединяваща всички събития вяра в съществуването на нещо, което било малко по-трудно за дефиниране от понятието Бог.
Може би причината е в крилете. Толкова стар културен архетип — ангели, демони, Икар и безчет кретени, скачащи от кули и скали — човечеството винаги си е падало по тези неща.
Или пък е заради огромния залог. Звездните карти, с техните обещания за нови светове, които вече са достижими, и то само защото го пише там.
Каквото и да е, за мен си остава най-обикновена вяра. Не е познание, по онова време Гилдията не е била толкова уверена в преводите си, а ми се вижда невероятно да изстреляш стотици и хиляди съхранени съзнания и клонирани ембриони в дълбините на междузвездното пространство, уповавайки се на нещо, малко по-сигурно от теория.
Вяра в приложимостта на Новото знание. На мястото на терацентричната увереност в силата на човешката наука и способността й да постигне всичко един ден, възникнала една друга вяра — в превъзхождащото могъщество на марсианското познание, което — подобно на всеопрощаващ баща — ще ни позволи и помогне да прекосим океана с нашата малка лодка. Ние се приготвихме да прекрачим прага към космоса — но не като зрели, уверени в силата си хора, а като деца, стиснали за ръчичка по-възрастния чичко. Преизпълнени с абсолютно доверие в неговите способности и добри намерения. Така — въпреки хвалебствената ода на Хенд за корпорациите — е започнало човешкото разселване из космоса.
Един милион мъртъвци на Адорацион променили нещата. Този страшен факт, както и някои късогледи геополитически решения довели до появата и възхода на Протектората. На Земята старите религии успели бързо да си възвърнат изгубените позиции, налагайки с желязна воля властта си над заблудените овце. „Живяхме безотговорно и сега трябва да заплатим горчивата цена за това. В името на стабилността и безопасността управлението трябва да се ръководи от твърда ръка.“
В наше време е останало съвсем малко от онзи някогашен наивен ентусиазъм за всичко, свързано с марсианската цивилизация. Вичински и неговите поддръжници напуснаха този свят преди повече от сто години, като преди това бяха прогонени от университетските си постове, а някои от тях — избити. Гилдията се затвори в себе си, охранявайки ревниво ограничената интелектуална свобода, позволена й от Протектората. А марсианците — те се превърнаха в рисунки от учебниците и създатели на научни принципи, които — както твърди съвременната наука — все още не са ни по силите. Всяко дете учи прилежно как са изглеждали, запознава се с анатомията на крилете и скелета им, с динамиката на техния полет, с начина на размножаване, с виртуални симулации на периодите от тяхното израстване и съзряване, основаващи се на оскъдните видеозаписи, които Гилдията си позволява да отпусне за обществено потребление. Конструкция на „птичарниците“, облекло. Цветни рисунки, лесни за възприемане. Почти никаква социология — тя е трудно смилаема, често не съвсем точно определена, пък и кой иска да се занимава с подобни неща…
„Сами отхвърлихме познанията — говореше Вардани, потръпвайки от вечерния хлад, — предпочитайки доброволното невежество пред лицето на нещо, което бихме могли да разберем, ако бяхме положили поне малко усилие.“
А междувременно в дълбините на човешкото общество набирали сили нови езотерични явления — причудливи религиозни секти, предавани шепнешком легенди и поверия, за които се твърдяло, че са съвсем достоверни…
Този марсианец беше мъртъв.
Мъртъв много отдавна — беше съвсем очевидно. Тялото му, уловено в металната мрежа, бе напълно мумифицирано, с тънки като пергамент криле и източена, съсухрена до скалп глава, с полуотворен клюн. Очите бяха потъмнели в хлътналите им кухини, скрити наполовина от мътни ципи. В подножието на клюна шията се издуваше от някаква подкожна, овална формация — вероятно жлеза. Подобно на крилете и шията бе изтъняла като хартиено руло и почти прозрачна.
Под крилете се подаваха ъгловати крайници, протегнати към инструментите в мрежата, които стискаха със закривените си нокти. Почувствах неволен порив на възхищение. Каквото и да е станало тук, това същество бе умряло на своя пост.
— Не го докосвай — извика зад мен Вардани и едва сега осъзнах, че съм протегнал ръка към марсианеца в мрежата.