— Ах, за които ми плащате. На мен ми се плаща. Вардани се изправи пред него. — Майната ти, Хенд!
Заобиколи го и се отдалечи нататък по платформата, без да поглежда назад.
Приближих се към него.
— Хенд, какво ти става? Нали те помолих да не я дразниш? Зъб ли й имаш, или какво?
Оставих го при трупа на марсианеца и отидох при Таня, която стоеше, скръстила ръце, на самия край на платформата.
— Не смяташ да скачаш, надявам се?
Тя изсумтя.
— Това лайно. Готов е да забоде неонова табела и пред райските двери, ако някога ги открием.
— Виж, за това не съм сигурен. Той е дълбоко вярващ човек.
— Така ли? И как се помества вярата в неговата търговска душа?
— Е, има си начини. Нали си чувала за организирана религия?
Тя изсумтя отново, но този път лицето й се поразведри.
— Не зная защо се заядох толкова. И без това не разполагам с никакви инструменти за работа с органична материя. На кого всъщност му пука?
Усмихнах се и положих ръка на рамото й.
— На мен.
Куполът над нас се оказа също толкова прозрачен за радиосигнали, колкото и за видими обекти. Сън направи поредица от проби със своите прибори, след което ние всички се върнахме на „Наджини“ и пренесохме повредения маяк до платформата, заедно с няколко сандъка инструменти, които Сън сметна, че ще й влязат в работа. Спирахме във всяко помещение и маркирахме коридорите със светещи пътеуказатели, а на пода — за голямо неудоволствие на Таня Вардани — рисувахме флуоресциращи стрелки.
— Лесно се мият — опита се да я успокои Сън Липинг.
Въпреки че неколцина от нас носеха гравираници, пак се оказа доста трудно да пренесем тежкия маяк из хаотично виещите се коридори на кораба. Когато най-сетне се изкатерихме на платформата, се чувствах напълно изтощен. Радиационното увреждане на клетките ми надхвърляше всякаква способност на медикаментите да се борят с него.
Отдалечих се настрани и приседнах на едно място, където да позволя на лудо блъскащото си сърце да се поуспокои. Докато зяпах към звездите, забелязах носещата се отвън отворена врата. Малко по-нагоре и вдясно от нея висеше трупът на по-близкия от двамата марсианци. Преместих поглед към него. Имах усещането, че трупът ме разглежда през помътнелите си очи. Вдигнах два пръста до челото си и отдадох чест.
— Спокойно. Скоро идвам при теб.
— Прощавай?
Извърнах глава и открих, че само на няколко метра от мен стои Люк Дьопре. Изглеждаше съвсем добре в своя резистентен на радиация маорски „ръкав“.
— Нищо. Говоря си.
— Ясно. — Съдейки по израза на лицето му, не му беше съвсем ясно. — Искаш ли да се разходим наоколо?
Поклатих глава.
— Може би по-късно. Но ти ако искаш, върви.
Той се намръщи, но ме остави и си тръгна. Видях го малко по-късно да излиза в компанията на Амели Вонсава. Останалите членове на отряда се бяха разделили на малки групички из платформата и разговаряха тихо. В далечината се долавяше тихата песен на шиповете. Усещах, че ме завладява безмерна умора. Затворих очи и потънах в нещо, което само наподобяваше сън, но откъм най-лошата му страна.
„Ковач…“
Шибаният Семетайр.
„Липсва ли ти твоята разкъсана хубавица от Лимоновите планини?“
„Недей…“
„Не ти ли се ще сега да е тук — цяла-целеничка, а? Или я предпочиташ върху теб на части?“
Лицето ми се сгърчи при спомена за тупналия близо до мен крак.
„Семетайр, не ме принуждавай…“
„Но това е съвсем нормално, Ковач. Изхвърляш ненужните части. Отвъдният живот крие толкова удоволствия…“
„Остави ме на мира, Семетайр.“
„Защо да го правя? Самотата е толкова студена. Защо да те изоставям, когато ти ми беше такъв приятел? Прати ми толкова души.“
„Добре. Сега вече прекали, скапаняко…“
Събудих се, облян в пот. Таня Вардани бе приклекнала на метър от мен и ме наблюдаваше. Над нея висеше марсианецът, разперил криле като за полет.
— Какво ти е, Ковач?
Притиснах с пръсти влажните си слепоочия.
— Почти нищо за някой, който е на умирачка. Свърши ли с изследванията?
— Нещо нямам настроение. Може би по-късно.
Надигнах се. В другия край на платформата Сън работеше над изкормената вътрешност на маяка. Жиан и Сучиади стояха близо до нея и разговаряха тихо. Закашлях се.