— По-късно едва ли ще има. Като гледам, Сън ще се справи преди обещаните десет часа. Къде е Шнайдер?
— Тръгна с Хенд. Ти самият защо се отказа от обиколката на Кораловия замък?
— Какви ги говориш, Таня? — засмях се. — Кога през живота си си виждала Кораловия замък?
Тя седна до мен и зарея поглед към звездите.
— Припомних си одевешните ти думи. Това е от Харланов свят, нали? Нещо лошо ли казах?
— Писнало ми е от проклети туристи.
Тя се разсмя. Седях и се наслаждавах на звука, докато утихна. Настъпи тишина, която никой не искаше да нарушава.
— Красиво небе — рече тя накрая.
— М-да. Ще ми отговориш ли на един археологичен въпрос?
— Щом искаш.
— Къде са се дянали?
— Марсианците?
— Да.
— Ами, космосът е доста голям. Кой…
— Не, тези марсианци. Екипажът на това чудо. Защо им е трябвало да го изоставят? Навярно струва колкото бюджета на цяла планета — дори за тях. Освен това функционира нормално — доколкото сме в състояние да определим. Затоплена и добре поддържана атмосфера, работеща система за скачване, хангари. Защо не са го взели с тях?
— Кой знае? Може би е трябвало да го изоставят спешно?
— О, стига…
— Не, говоря сериозно. Те или са напуснали целия този регион на космоса, или са били унищожени, или са се изтребили едни други. Но са оставили доста неща след себе си. Цели градове.
— Така е, Таня, не можеш да вземеш със себе си градовете. Очевидно ще се наложи да ги изоставиш. Но този кораб? Какво ги е накарало да го напуснат?
— Нали и орбиталните станции около Харланов свят също са изоставени?
— Те са автоматични.
— Е, и? Тук също, поне що се отнася до поддържащата система.
— Да, но този кораб е бил построен, за да се използва от екипаж. Не е нужно да си археолог, за да го видиш.
— Ковач, защо не се върнеш на „Наджини“ и не си починеш? От твоите въпроси ме заболя главата.
— Според мен това е от радиацията.
— Не, аз…
Слушалките, увесени на шията ми, пропукаха. Погледнах ги объркано, сетне допрях едната от тях до ухото си.
— … да ле… там… — чух развълнувания глас на Вонсава сред шума на радиосмущенията. — Каква… причин… не мисл… че… е… умрял… от… гла…
— Вонсава, говори Ковач. Чувам те лошо. Върни се и започни отначало.
— Казах — повтори малко по-бавно тя. — Че… рихме… уго тяло. Чов… ко тяло. Част от същ… рупа… Изгл… а, че нещ… го е у… било.
— Добре, тръгваме веднага — надигнах се и допрях устни до микрофона. — Повтарям, тръгваме веднага. Стой на място и не мърдай. И стреляй по всичко, което ти се стори подозрително.
— Какво има? — попита Вардани.
— Проблеми.
Огледах платформата и изведнъж отново си спомних думите на Сучиади.
Не ни е мястото тук.
Увиснал високо над главата ми, марсианецът продължаваше да ме следи с изцъклените си очи. Изглеждаше ми далечен колкото ангел и също толкова помощ можех да чакам от него.
33.
Той лежеше в един от страничните тунели, на около километър във вътрешността на кораба, облечен в на пръв поглед съвсем здрав скафандър. Под меката синкава светлина, която струеше от стените, лицето му зад защитното стъкло изглеждаше сгърчено и съсухрено, но инак почти напълно запазено.
Коленичих до трупа и втренчих поглед в шлема.
— Не изглежда никак зле, като се има предвид…
— Стерилен въздух — рече Дьопре, положил ръка на дръжката на фотонера. Погледът му непрестанно щъкаше към обширното празно пространство над нас. На десетина метра по-нататък, също извадила оръжието, Амели Вонсава надничаше през входа за следващия тунел. — Би трябвало да е снабден с антибактериален разтвор — имат ги всички свестни скафандри. Интересно. Резервоарът му все още е пълен на една трета. Не зная от какво е умрял, но не е от задушаване.
— Някакви поражения по скафандъра?
— Аз поне не можах да открия.
— Нищо не разбирам — въздъхнах и се облегнах назад. — Този въздух става за дишане. Защо му е трябвало да стои със затворен скафандър?
— Движение — прошепна Вонсава.
Автоматът сам се озова в дясната ми ръка, докато притичвах към нея. Коридорът имаше корниз, който се извиваше нагоре, достигайки при вратата височина от около метър. Отвъд него се виждаше съвсем открито пространство. Мечтата на снайпериста. Приклекнахме зад корниза, а Дьопре се настани зад нас, за да ни охранява тила.