— Стори ми се, че нещо падна — добави шепнешком Вонсава — Не беше в това помещение, а в следващото.
— Ще се оправим — отвърнах, докато невростимулаторите набираха скорост и пращаха сигнали право в сърцето ми. Хубаво бе да знам, че системата функционира като часовник, дори в изтощеното от лъчева болест тяло. А и след толкова много загадки, явни и скрити заплахи, след гонитбата на призраци и сраженията с наноли, възможността да се изправя пред нов, макар и непознат противник, ми действаше вдъхновяващо.
Усещах надигащото се в мен приятно очакване при мисълта, че най-сетне ще мога да убия някого. Да си начеша крастата.
Дьопре вдигна ръка от дръжката на своя фотонер.
Слушай.
Този път и аз го чух — приглушено тътрузене, някъде от дъното на помещението. Извадих и втория интерфейсен автомат и го поставих на ръба на корниза. Емисарската школовка бе прогонила и последните остатъци от умората и напрежението в схванатите ми мускули, трупайки същевременно енергия в натегнатите ми като пружини рефлекси.
Нещо бледо се движеше в сумрака на отсрещната страна. Поех си въздух и фокусирах поглед върху него.
Започва се.
— Амели, там ли си?
Гласът на Шнайдер.
Чух Вонсава да издишва едновременно с мен. Тя се изправи на крака.
— Шнайдер? Какво правиш, бе човек? За малко да те гръмна.
— Ама че приятелско посрещане. — Шнайдер се появи на откритото и скочи върху корниза. Беше преметнал своя фотонер небрежно през рамо. — Идваме ви на помощ, а вие сте готови да ни изпостреляте.
— Още един археолог? — попита Хенд, който изникна откъм коридора зад Шнайдер. Изглеждаше нелепо с бластер в дясната ръка. Едва сега осъзнах, че откакто се познаваме, го виждам за пръв път с оръжие. Някак си не му отиваше. Разваляше общия му изглед на предприемчив търговец и паркетен кавалер. Хенд не бе човек на оръжието. Или по-скоро, не бе човек на такива груби оръжия.
Но той винаги носи парализатор в джоба си.
— Ела и виж — поканих го аз.
Двамата новопристигнали прекосиха откритото пространство пред нас и коленичиха до трупа. Докато Хенд се навеждаше, неволно забелязах колко е пребледняло и измъчено лицето му от лъчевата болест. Все гледаше да се подпре, сякаш не беше сигурен кога може да падне, а дясната му устна потрепваше нервно. В сравнение с него Шнайдер изглеждаше в цветущо здраве.
Постарах се да смачкам мимолетния порив на симпатия. Добре дошъл в клуба на умиращите, Хенд. Добре дошъл сред бордеите на Санкция IV.
— Той е със скафандър — промърмори Хенд.
— И ние го забелязахме.
— Как е умрял?
— Не знаем. — Усетих, че ме завладява безмерна умора. — А и, честно казано, не съм в настроение за аутопсии. Да поставяме маяка и да се махаме оттук.
Хенд ме погледна със странно изражение.
— Трябва да го отнесем на борда.
— Е, ако ми помогнеш, съм готов. — Приближих се до трупа и вдигнах единия крак. — Хващай другия.
— Ще го влачиш ли?
— Ние, Хенд. Ние ще го влачим. Не мисля, че ще има нещо против.
Изгубихме близо час да пренесем трупа обратно през усуканите тунели и стръмно спускащи се зали на марсианския кораб и да го качим на борда на „Наджини“. Спестихме доста време благодарение на светещите пътеуказатели, но лъчевата болест си взе своето. На няколко места по пътя двамата с Хенд бяхме спохождани от остри пристъпи на гадене и трябваше Шнайдер и Дьопре да ни заместват. Забелязах, че Дьопре също не изглежда никак добре, въпреки своя радиозащитен маорски „ръкав“, а под светлината от прожекторите на „Наджини“ зърнах виолетови кръгове и увиснали торбички под очите на Вонсава.
„Не виждаш ли?“ — прошепна по някое време Семетайр.
Имаше някаква огромна, стаена заплаха в зловещата архитектура на този привидно заспал, чуждоземен кораб, който сякаш ни наблюдаваше постоянно.
Когато приключихме, останах още няколко минути под антисептичната виолетова светлина на трупохранилището. Облечените в смачкани космически скафандри фигури приличаха на купчина нулагравръгбисти в решителния стадийна срещата. Чувалите с останките от Крюкшенк, Хансен и Дхасанапонгсакул бяха скрити някъде по-навътре.