Накрая се обади Таня, която се чуваше най-ясно.
— … е тук… ко… безоп… ст… Ние сме поч… едно… втарям… няма пря… пасност… едно…
— В безопасност сме, това ли казваш?
— … дааа… ня… пря… пасност… върн… забавно… Повтарям… ние… е… безоп… ост.
Погледнах към Дьопре и повдигнах рамене.
— Трябва да е някое ново значение на думата.
— Връщаме ли се?
Огледах стените на хангара, наподобяващи подредени една върху друга гигантски змии, после почерненото му лице.
— Май така изглежда — рекох. — Да оставим на Вардани да решава. Тук е нейна територия. Досега не е грешала.
Когато излязохме на платформата, марсианската инфосистема бе помръкнала до приглушено съзвездие от целенасочени светлинни, а хората се бяха скупчили отдолу и ги зяпаха, сякаш присъстваха на чудотворно проявление.
Не беше трудно да се открие причината.
По цялото протежение на централната структура бяха подредени еднакви по форма светещи екрани, някои от които наподобяваха мониторите на бойни космически кораби, докато други не можеха да бъдат оприличени на нищо познато. И все пак определено можеше да се говори за общи принципи — целта на съвременното бойно оборудване е да предостави в нагледен вид и реално време максимално количество важна тактическа информация, помагайки за светкавично оформяне на цялостната картина. Емисарската школовка доразвиваше тази способност до съвършенство, но заобиколен от сияещите геометрични фигури на марсианската инфосистема, аз се чувствах напълно изгубен. Тук-там виждах на пръв поглед познати или поне обясними картини, изображения, които можех да свържа с онова, което се случваше в космоса около нас, но дори сред тях липсваха важни детайли. На други места просто не знаех дали екраните подават пълна картина, или дефектен, изкривен от смущения образ. С известна доза въображение бях готов да определя някои от данните като визуална телеметрия в реално време, спектрографики, траекторни вектори и аналитични модели на бойната обстановка, прицелни устройства и нещо като измервател на гравитационния градиент…
В средата на всеки втори екран се виждаше задаващия се противник.
Движейки се косо спрямо посоката на слънчевото притегляне, към нас се приближаваше ъгловат обект, с щръкнали във всички посоки, но предимно напред израстъци, който буквално крещеше боен кораб. Не се наложи да чакам дълго потвърждение. На един от екраните, който не показваше реалния космос, зърнах рой изстреляни насреща ни смъртоносни проектили. Разпънат на известно разстояние пред нас, щитът на марсианския кораб потрепери от сблъсъка с тях и се озари в разноцветни сияния. Подът под краката ни се разтърси.
Което би могло да означава…
Имаше само една възможност и тя никак не ми се нравеше.
— Не зная какви са тези неща — подхвърли Сън, когато застанах до нея. Изглеждаше като хипнотизирана. — Но трябва да са със свръхсветлинна скорост, щом противникът е почти на една астрономична единица от нас, а ударите последваха незабавно. Изглежда обаче нямаше никакви поражения.
Вонсава кимна.
— Изпреварващи системни заглушители — обясни тя. Целта им е да прецакат отбранителната мрежа. Може би са гравиразрушители, чувала съм, че „Митома“ разработват такива… — Тя млъкна. — Вижте, задава се следващият рояк от торпеда. Божичко, колко усилия за една атака!
Беше права. Пространството пред атакуващия кораб бе нацепено от ярки трасиращи следи, толкова нагъсто, че почти се сливаха една с друга на екрана. Изникна втори екран, който показваше по-детайлно изображение, и на него се виждаше зигзагообразното движение на торпедата, които очевидно бяха програмирани да избягват по този начин заградителния огън.
— Според мен и тези са свръхсветлинни — поклати глава Сън. — На екрана виждаме симулация или забавена картина на нещо, което вече се е случило.
Подът под нас отново се разтресе, няколко отделни вибрации, идващи от различни посоки. Навън щитът засия и за миг ми се стори, че зърнах някакво тъмно тяло да се шмугва навън.
— Контраудар! — извика Вонсава и в гласа й се долови задоволство. — Ето пак.
Всичко ставаше прекадено бързо, за да бъде проследено. На централния екран новият рояк, обгърнат във виолетова светлина, се изпречи на пътя на златистите трасиращи дири, превръщайки ги в ярки изригвания, които угасваха почти незабавно. Всяко изригване поглъщаше в себе си поредната златиста диря, докато накрая пространството между двата кораба отново опустя.