— Красиво — въздъхна Вонсава — Дяволски красиво!
Събудих се.
— Таня, чух думата безопасност — посочих слушалките си. — Това ли наричаш безопасност?
Археоложката не отговори. Гледаше окървавеното лице и дрехи на Люк Дьопре.
— Успокой се, Ковач — обади се вместо нея Вонсава. Тя посочи екрана с векторните траектории. — Това е кометен рой. Вардани го разчете от глифите. Ще мине близо покрай нас и ще си продължи по пътя.
— Кометен рой?
Тя разпери ръце.
— Движи се в затворен кръг. Вероятно кръжи от хиляда години. Нищо чудно да е част от някаква оръжейна система.
— Какво стана с Ян? — чух да се провиква Вардани.
— Той ни изостави. — Изведнъж си спомних за нещо. — Стигна ли до вратата? Видяхте ли го?
— Да, шмугна се като плъх в дупка — отвърна Вонсава с неочаквана злост. — Бива я да лети, тази гадина. Отиде си хубавото ми корабче.
— Бил е изплашен — промърмори замислено Вардани.
Люк Дьопре извърна към нея почернялото си, окървавено лице.
— Всички се изплашихме, госпожице Вардани. Това не е оправдание.
— Глупак! — сряза го тя. — Всички вие сте глупаци. Той не се изплаши от това скапано светлинно шоу. Боеше се от него. — Тя ме погледна. Очите й ме пронизваха.
— Къде е Жиан? — попита внезапно Сън. В бурята, вдигната от чуждоземната технология, останалите бяха забравили за нинджата.
— Размазан върху Люк, в по-голямата си част — отвърнах грубо. — Другото е разпръснато в тунела пред хангара, благодарение на резонаторното оръдие на „Наджини“. Сигурно се е страхувал и от него, нали, Таня?
Вардани трепна и отмести поглед.
— А „колодата“ му? — не прочетох нищо по лицето на Сучиади, но интуицията ми подсказваше как се чувства. Същото изпитвах и аз.
Няма го един от глутницата.
Поклатих глава.
— Това е резонаторно оръдие, Маркус. Отнесе цялата му сила.
— Шнайдер… — почти проплака Вонсава. — Аз ще го…
— Забрави за Шнайдер — рекох й. — Пиши го умрял.
— Нареди се на опашката.
— Не, Амели. Наистина е мъртъв — те всички втренчиха погледи в мен, включително и Таня Вардани. — Минирах енергийните клетки на „Наджини“. Детонаторите се задействат при ускорение в планетна гравитация. Изпарил се е в мига, когато е минал през вратата. Ще има късмет, ако е останала и една молекула.
Над главите ни разцъфна нова вълна от разноцветни точици. Сетне отново мрак.
— Ти си взривил „Наджини“? — попита Вонсава сподавено. — Взривил си моя кораб?
— Ако пораженията наистина са такива — заговори замислено Дьопре, — нищо чудно Карера да сметне, че всички сме загинали.
— Стига срещу нас да е Карера — подметна Хенд. — А не някой друг. Например Емисарите.
— О, това ли било, Хенд? Да не би да сте се спогодили с Шнайдер, докато се размотавахме наоколо?
— Нямам представа за какво говориш, Ковач.
Може би наистина нямаше. Беше ми омръзнала тази нескончаема подозрителност.
— Карера ще дойде тук каквото и да се случи — обясних им аз. — Не е от хората, които се отказват, особено когато целта е такъв кораб. Със сигурност знае как да опитоми нанолите. Но няма да пристигне веднага. Не и докато не мине известно време след взрива на „Наджини“. Сега всички са вперили погледи натам и се питат какво става. Ще трябва да изчака. А това е в наша полза.
— В какъв смисъл? — попита Сучиади.
Плъзнах бавно поглед по лицата им, опитвайки се да преценя на кого мога да разчитам, разглеждайки ги през призмата на емисарската си интуиция. Дошло бе време да изиграя последната си карта.
— Преди да минирам „Наджини“, свалих скафандрите от труповете и ги скрих в една ниша в първата зала до хангара. Ако не броим този с пробития шлем, остават четири напълно запазени скафандъра. Те са стандартно изпълнение, но резервоарите им са в състояние да се презареждат от околната среда, дори от разредена атмосфера като тази. Необходима е само малка настройка. Ще се евакуираме на две групи. Един от първата група ще се върне да донесе скафандрите.
— И всичко това — засмя се ехидно Вардани, — докато Карера ни чака на пусия от другата страна. Не, не мисля.