— Не казвам да го направим веднага — отвърнах спокойно. — Предлагам само да се върнем и да приберем скафандрите, докато все още имаме време.
— А когато на борда дойде Карера? Тогава какво предлагаш да направим? — лицето на Вардани бе разкривено от злоба. — Да се скрием от него?
— Да — отвърнах все така спокойно, докато отново следях реакциите им. — Точно това. Предлагам да се скрием. Ще навлезем навътре в кораба и ще чакаме. Каквато и група да прати Карера, ще разполагат с достатъчно оборудване, за да засекат следи от присъствието ни в хангара и първите зали. Но няма да открият никакви доказателства, че все още сме тук, а не сме се взривили с „Наджини“. Карера ще им нареди да огледат района, да поставят маяк — както възнамерявахме и ние — и после ще ги изтегли. Не разполага с необходимото количество хора, нито с време, за да окупира обект с дължина петдесет километра.
— Така е — кимна Сучиади. — Но със сигурност ще остави контролна група.
— А ние ще ги избием — отвърнах нетърпеливо.
— Без съмнение втора такава група ще дебне от другата страна на вратата — добави Депре.
— Е, и какво? Божичко, Люк. Нали от това се прехранваш?
— Не смятам, че трябва… — Подът отново се разтърси, толкова силно, че Хенд и Таня Вардани политнаха. Останалите имахме повече опит и тренировка, и все пак…
Стенание в недрата на кораба. Пеещите шипове в другия край на платформата подхванаха тъжна мелодия на самия предел на човешкия слух.
Изпълни ме неясно безпокойство. Нещо не беше наред.
Погледнах към екрана, където за пореден път атакуващите обекти бяха неутрализирани от защитната мрежа. Стори ми се, че този път всичко това става малко по-близо.
— Значи, докато ме нямаше, вие всички решихте, че сме в безопасност?
— Направихме изчисления, Ковач — отвърна малко нерешително Вонсава и кимна към Сън и Вардани. Археоложката продължаваше да ме изгаря с поглед. — Изглежда, че нашият приятел там се появява на всеки хиляда и двеста години. Като се има предвид възрастта на повечето руини от Санкция IV, излиза, че тази битка се е водила близо стотина пъти, без никакви последствия.
Но въпреки това емисарската интуиция продължаваше да настоява, да нашепва, да не се предава — нещо не беше наред.
Втренчих поглед в екрана.
Трябва да изчезваме оттук.
— Ковач?
— Трябва да…
Почувствах как думите стигат върха на езика — сякаш някой друг използваше моя „ръкав“ — и там замират.
И в този момент атакуващият започна истинската атака.
Тя изригна от предната повърхност на летящия обект, сякаш бе жив израстък. Едно аморфно, турбулентно петно се понесе право към нас, като втвърдена скала от омраза. На съседния екран се виждаше ясно как разкъсва тъканта на пространството около себе си и оставя килватерна струя от опустошена реалност. Не ми трябваше много време, за да се досетя какво виждам.
Хиперпространствено оръжие. Мечтата на всеки флотски командир от Протектората.
Корабът, марсианският кораб — едва сега осъзнах, не без инстинктивната подкрепа на емисарската интуиция, че другият кораб не беше марсиански, или поне не приличаше на нищо такова — пулсираше по начин, който караше стомахът ми да се свива мъчително. Олюлях се, стиснах зъби и паднах на коляно.
Нещо бликна в пространството пред фронта на атаката. Превърна се в кипящо кълбо, разшири се рязко и ни заля със смътното усещане за детонация. Почувствах как сътресението преминава корпуса — вълна от разместени частици, която надхвърляше далеч способностите на всяка обикновена реалновременна вибрация. Щитът потрепери и отново засия в разноцветни проблясъци, но миг по-късно угасна подобно на духната от вятъра свещ.
Корабът издаде писък.
Няма друг начин да го опиша. Кънтящ, модулиращ вик, който сякаш се пораждаше в заобикалящия ни въздух. Звукът бе толкова силен, че в сравнение с него грохотът на резонаторното оръдие на „Наджини“ щеше да е почти приятен. Но докато резонаторният залп се стоварваше с цялата си мощ върху слуха, този звук режеше и преминаваше направо през тъканите с лекотата на лазерен скалпел. Още преди да вдигна ръце, си дадох сметка, че ще е безполезно да притискам с длани ушите си.
Но въпреки това го направих.
Писъкът се усили, задържа се, след това утихна към отсрещния край на платформата, оставяйки след себе си далеч по-поносимите тревожни сигнали на инфосистемата и монотонния напев на…