Малко по-нататък, където брегът извива, виждам огън, който хвърля червеникави отблясъци към небето. Край огъня е седнала самотна фигура, загърната в одеяло. Тръгвам натам, въпреки че не искам. Какво друго да правя, когато огънят излъчва примамлива топлина.
Вратата е затворена.
И все пак…
С приближаването тревогата ми нараства. Сгърбената фигура не помръдва и по всичко изглежда, че не ме забелязва. Спохожда ме мисълта, че е някой, когото познавам. Някой, който — сигурен съм — е мъртъв…
Като всички останали, които познавам.
Едва сега забелязвам, отвъд фигурата при огъня, щръкнал от пясъка кръст, с нещо, увиснало на него. Прахолякът, вдигнат от вятъра, ми пречи да различа какво виси там.
Стигам до огъня и усещам горещото му дихание в лицето си. Изваждам ръце от джобовете и ги протягам.
Фигурата се размърдва. Опитвам се да не й обръщам внимание.
— Ах… разкаялият се грешник.
Семетайр. Няма я сардоничната усмивка, може би смята, че вече не му е нужна. Вместо нея изражение, напомнящо състрадание. Великодушната топлота на някой, който е спечелил в игра, за чийто изход дори не се е съмнявал.
— Моля?
Той се смее.
— Много смешно. Защо не приклекнеш до огъня, тук е по-топло.
— Не ми е студено — лъжа, макар че треперя. Поглеждам го. Очите му са като разпалени въглени.
— Доста време ти трябваше да стигнеш дотук, Клинов вълк — казва той любезно. — Но можем да почакаме още малко.
Поглеждам разперените си над огъня пръсти.
— Какво искаш от мен, Семетайр?
— О, я стига. Какво съм искал? Знаеш какво искам. — Той отмята одеялото и се изправя грациозно. По-висок е, отколкото си спомням, и в позата му се крие елегантна заплаха. Вдига ръка и нагласява шапката си. — Същото, каквото искат и другите.
— А това какво е? — кимам към разпнатото тяло зад него.
— Това ли? — за първи път изглежда смутен. Може би малко засрамен. — Това е… Да кажем, че е една алтернатива. Алтернатива за теб, но не мисля, че би искал да…
Поглеждам към щръкналия кръст. Внезапно вятърът спира и вече го виждам съвсем ясно.
На него вися аз.
Прикован с големи, ръждясали пирони, посивялата плът на ръцете и краката ми, пристегната от груби въжета, глава, клюмнала на гърдите. Чайки са кълвали лицето ми. Очниците ми са кухи, бузите — покрити с рани.
И сигурно ми е ужасно студено.
— Предупреждавах те. — В гласа му отново се долавя следа от някогашната насмешка. — Това е една алтернатива, но тук долу при огъня е по-топло. А имаме и това.
Той разтваря съсухрената си ръка и ми показва корова „колода“, с петна от кръв и полепнала тъкан. Докосвам с пръсти тила си, за да открия там зейнала дупка, в която ръката ми пропада с обезпокоителна лекота. Някъде долу върховете на пръстите ми опират в меката субстанция на мозъка.
— Виждаш ли — подмята той почти със съжаление в гласа.
— Откъде го взе, Семетайр?
— О, такива се намират лесно. Особено на Санкция IV.
— У теб ли е „колодата“ на Крюкшенк? — питам с внезапен изблик на надежда.
На лицето му се чете колебание.
— Но, разбира се. Те всички идват при мен — рано или късно. — Той кимва замислено. — Рано или късно.
Повторението е малко пресилено. Сякаш се опитва да убеди себе си. Чувствам, че надеждата ми отмира.
— По-късно, тогава — му казвам и отново протягам ръце към огъня. Вятърът ме шибва в гърба.
— За какво говориш? — разсмива се той.
— Тръгвам си. Няма какво да правя тук.
— Тръгваш си? — В гласа му се долавят заплашителни нотки. Той вдига „колодата“ и ми я показва. — Никъде няма да ходиш, мое малко вълче. Ще останеш тук, с мен. Имаме малко работа да свършим.
Този път аз съм този, който се разсмива.
— Разкарай се от главата ми, Семетайр.
— Ти… — той ме посочва със закривен пръст през огъня. — Ще… останеш.