Погледнах към мястото, където лежеше Таня Вардани, завита с тънко, прозрачно полиетиленово покривало. Медикът, който се грижеше за нея, каза, че състоянието й е стабилно, но едва ли ще живее по-дълго от мен.
— Май не мога да разчитам на тях — отвърнах и се закашлях. Карера изчака търпеливо да отмине пристъпът. — Както и всички останали. При вас как е положението?
— Не разполагаме с археолог на борда, ако не броим Сандор Мичел.
— Не го броим. За него археологията е хоби, а не професия. Защо не си осигурихте поне няколко драскачи?
Шнайдер сигурно ви е обяснил с какво се захващате. Помислих и реших да не издавам единствения си източник на информация. Когато ти остане последен пълнител, гледаш да не стреляш по сенки.
— Сигурно сте имали известна представа какво ви чака тук.
Той поклати глава.
— Корпоративни интереси, Такеши. Не можеш да се разбереш с тези алчни копелдаци. Пускат ти по толкова информация, колкото да не умреш от жажда. Единственото, което знам, е, че Хенд е надушил нещо голямо и че от Клина се изисква да сложи ръка на него, преди да ни е изпреварил някой друг.
— Да, но поне са ви предоставили кода за нанолите. Какво по-ценно от това на Санкция IV? Хайде, Айзък, сигурно се сещаш за какво става въпрос.
Той вдигна рамене.
— Само в най-общи черти. Но в Клина сме свикнали на оскъдна информация. Което ми напомня нещо. Това там не е ли Хенд?
Кимнах. Карера се надигна и се приближи към отпуснатото тяло. Сетне огледа и останалите.
— Като гледам какво показва радиационният брояч, чудя се как въобще някой от вас е жив.
— Малко ни остава — отвърнах.
— Така е. — Усмивката му бе крива. — Божичко, Такеши. Защо не се забави поне с няколко дни? Щеше да получиш половината от тази доза. Държа хората си на стандартни антирадиационни таблетки и никой не се е оплакал от нещо по-сериозно от главоболие.
— Не ми е в стила да чакам.
— Май си прав. Коя е убитата?
— Сън Липинг — заболя ме повече, отколкото предполагах. Отново привързаността към глутницата, предполагам. — Системен оператор.
Той изсумтя.
— Другите?
— Амели Вонсава, пилот. — Посочих я с пръст. — Таня Вардани, археолог. Жиан Жианпин, Люк Дьопре, специални части.
— Ясно. — Карера се намръщи отново, загледан към Вонсава. — Щом тя е била вашият пилот, кой е управлявал „Наджини“, когато се е взривил?
— Един тип, на име Шнайдер. Той ме забърка в тази история. Цивилен пилот. Изплаши се, когато започнаха фойерверките. Метна се на кораба, застреля Хансен — още един от нашите — с резонаторно оръдие и се понесе право навън. Заряза ни, като…
— Сам ли тръгна?
— Да, освен ако не броим пасажерите в трупохранилището. Изгубихме двама, докато се справим с нанолите. Други шест открихме при кораба. И още двама открихме в мрежата на траулера. Изглежда са от археологическа група отпреди войната.
Той не ме слушаше, по-скоро чакаше да свърша.
— Ивет Крюкшенк, Маркус Сучиади. Тези двамата ли загинаха при боя с нанолите?
— Да. — Опитах се да потисна изненадата си. — Откъде разполагате със списък на екипажа? Всъщност, какво ли питам, както знам как се съхранява вътрешнокорпоративна информация.
Той поклати глава.
— Не е съвсем така. Тук истината е малко по-различна. Твоят човек Хенд си е имал врагове, дето само са дебнели как да му подлеят вода. Ей такива игрички — в гласа му се долови презрение. — Отрепки. Предполагам, че не сте успели да спасите „колодите“ на жертвите на нанолите?
— Не. Защо?
— Няма значение. Не смятах, че ще успеете. Осведомиха ме, че наносистемите поглъщат всичко, което може да им бъде от полза. Механичен канибализъм.
— Да, и ние си го помислихме. — Разперих ръце. — Айзък, дори да бяхме открили „колодите“, щяха да изгорят заедно с „Наджини“.
— Да, наистина забележителна експлозия. Да знаеш нещо по въпроса, Такеши?
Придадох си невъзмутим вид.
— Ти какво смяташ?
— Смятам, че щурмови кораби от клас „Локмит“ не избухват току-така във въздуха. А не ми изглеждаш ядосан заради номера, който ви е свил този Шнайдер.
— Той си получи заслуженото. — Карера ме гледаше, скръстил ръце. — Добре де, аз минирах двигателя. Никога не съм му вярвал на този тип.
— И с право, както излиза. Имаш късмет, че се появихме навреме, инак краят щеше да е съвсем различен. — Той се надигна и си изтупа ръцете. Имаше недоволен вид. — Най-добре си почини, Такеши. Утре те очаквам за подробен доклад.