— Разбира се. Макар че не виждам какво повече мога да кажа.
— Така ли? — той повдигна вежди. — Моите скенери говорят друго. През последните седем часа от другата страна на вратата регистрирахме по-голям изблик на енергия, отколкото е била необходима за всички хиперпространствени трансмисии на Санкция IV от момента на основаването на колонията. Ако питаш мен, имаш доста неща за разказване.
— А, това ли — махнах небрежно с ръка. — Нищо особено. Малка схватка на автоматични чуждоземни отбранителни системи.
— Да бе.
Той вече се отдалечаваше към изхода, когато се сети за нещо друго.
— Такеши.
Усетих, че сетивата ми настръхват като пред бой.
— Да? — опитах се да се държа както обикновено.
— Питам само от любопитство. Как смятахте да се приберете? След като ти взриви совалката? И като се има предвид, че от тази страна са ви дебнели нанолите и радиацията. Без транспорт, ако изключим ръждясалия траулер. Какво щяхте да правите — да вървите пеша? Що за тактическо решение — да унищожиш единственото транспортно средство?
— Не зная, Айзък. Бях прибрал скафандрите. Може би щяхме да се навъртаме при вратата и да подадем сигнал за бедствие.
— Ами ако вратата не е радиопропусклива?
— Тя пропуска светлината. И лъчите на скенерите, както разбирам.
— Това не означава, че ще пропуска и…
— В такъв случай щяхме да хвърлим през нея радиомаяка и да се молим да не привлече вниманието на нанолите, преди да е подал сигнал. Айзък, аз съм Емисар. Свикнал съм с всякакви ситуации. Знаех, че разполагаме с радиомаяк, и затова разчитах на последна възможност. Сън можеше да го поправи, да го нагласи на постоянна емисия, а после всички щяхме да си пръснем мозъците и да чакаме, докато някой дойде да ни прибере. Какво значение — и без това след седмица щяхме да се разделим с тези „ръкави“.
Той се усмихна. И двамата се засмяхме.
— И все пак, Такеши, не бих го нарекъл стратегическо планиране.
— Не те разбирам, Айзък — добавих малко по-сериозен тон в разговора. — Аз съм Емисар. Стратегическият план предвиждаше да избия всички, които се опитват да ми попречат. Оцеляването е на второ място, като награда. Такъв съм си — свих рамене.
— Добре, Такеши. Почини си — рече той и си тръгна.
Изпратих го с очи, сетне потърсих с поглед неподвижното тяло на Сучиади. Надявах се тетраметът да ме държи буден достатъчно дълго, докато дойде в съзнание и открие, че е в ръцете на Клина и че го заплашва екзекуция.
37.
Тетраметът е едно от любимите ми лекарства. Не пришпорва така необуздано като някои от армейските стимуланти, което на практика означава, че не можеш да забравиш някои полезни неща от типа, че не е възможно да се лети без гравираница или че натиснеш ли това копче, ще се превърнеш на пихтия. В същото време ти позволява да черпиш от енергийните резерви на клетъчно ниво, до които човек без необходимата подготовка няма никакъв достъп. Възбудата е продължителна, но не оставя странични ефекти, ако се изключат някои напълно поносими моменти на халюцинация, които обикновено са в началото и могат лесно да бъдат преодолени. Пък и те най-често са свързани с предозиране.
Започвах да се чувствам в леко приповдигнато настроение по времето, когато другите се пробудиха, и може би по тази причина разтърсих Сучиади малко по-рязко, отколкото беше необходимо.
— Жиан, ей, Жиан! Отвори тия заспали очи. Познай къде сме!
Той премигна със странно, детинско изражение.
— К-какво…
— На брега сме, човече. Клинът дойде и ни изтегли от кораба. Клинът на Карера, мои стари дружки. — Усещах, че ентусиазмът ми е малко пресилен, но не можех да направя нищо, попаднал изцяло в плен на тетрамета. — Спасиха ни, Жиан. Клинът!
— Клинът ли? Това е… — той млъкна, докато обмисляше информацията със сънения си мозък. — Чудесно. Клинът на Карера, значи. Не мислех, че се занимават със спасителни операции.
Приседнах до него на леглото и се ухилих.
— Дошли са за мен — рекох и почувствах, как ме изпълва топлина. — Можеш ли да повярваш?
— Щом го казваш — Сучиади се надигна. — Кои оцеляха?
— Всички, освен Сън — посочих към ъгъла. — Но поне „колодата“ й е съхранена.