Лицето му се сгърчи. Спомени, които си пробиваха път в мозъка му като заседнало парче от шрапнел.
— Ето я там. Виждаш ли я?
— Да, виждам я… Имаше призраци… — добави той след малко.
— Жиан, говориш твърде необмислено за един боец нинджа. Нали се разбрахме на какво сме били свидетели? Най-вероятно някакъв стар запис.
— Доста странна дефиниция за понятието призраци — Амели Вонсава седеше на съседното легло. — Ковач, правилно ли чух, че Клинът дошъл да ни спаси?
Кимнах и я погледнах втренчено.
— Тъкмо това обяснявах на Жиан — посочих Сучиади. — Изглежда все още се радвам на привилегиите на почетен член.
Тя схвана намека. Трябваше й не повече от секунда.
— Радвам се за теб. — Сетне се огледа. Останалите все още се надигаха. — На кого да съобщя щастливата вест, че не сме мъртви?
— Избери си сама.
След това вече беше по-лесно. Вардани възприе новата идентичност на Сучиади с невъзмутимо безразличие, Хенд, който имаше опит в корпоративните интриги, дори не мигна. А за Люк Дьопре, ветеран от стотици тайни операции, подобни трикове бяха въздух и вода.
Но очевидно всички ние все още бяхме под въздействието на онези последни минути на марсианския кораб. Всъщност това донякъде бе от полза, защото така мигновеното превръщане на Сучиади в Жиан бе възприето по-лесно.
— Поне вече знаем защо са зарязали онази проклетия насред космоса — рекох по някое време. — Радиацията и биологичното заразяване са нищо в сравнение с шоуто там. С тях поне можеш да се справиш. Но представяте ли си да управлявате космически кръстосвач и всеки път, когато положението стане напечено, старият екипаж да се появява изневиделица и да започне да подрънква с вериги.
— Аз — заяви тържествено Дьопре — не вярвам в призраци.
Това не им направи особено впечатление.
— Да не искаш да кажеш — попита Вонсава, — че когато са напускали кораба или са измрели, марсианците са оставили нещо след себе си? Нещо такова?
Вардани поклати глава.
— Ако е така, трябваше да е нещо, на което да сме се натъквали досега. А ние се ровим из марсианските руини повече от петстотин години.
— Аз чух… — Сучиади преглътна. — Чух ги да крещят. Беше истински ужас. Гибелта на цял един екипаж. Толкова много мъртъвци. Когато бяхме на Приземяване, ти ни обясняваше, че марсианците са имали високоразвита цивилизация. Много по-развита от нашата. Може би повечето от тях са загинали така — от ужасяваща, насилствена смърт.
— Никой не може да каже със сигурност — сви рамене Вардани.
— Дали и от нас не остава нещо подобно, всеки път, когато умрем насилствено?
— Ковач, дрънкаш глупости — Хенд се надигна от леглото с неочаквана енергия. — Всички вие твърде много вярвате на изопачените, античовешки изказвания на тази жена — той посочи Вардани. — Марсианците не са били кой знае колко по-развити от нас. Знаете ли какво видях там? Видях два кораба, чието построяване навярно е струвало милиарди, вкопчени в безплодна борба, която не може да бъде решена вече стотици хиляди години. Какво по-различно от това, с което се занимаваме на Санкция IV? И те са се избивали помежду си също като нас.
— Браво, Хенд! — Вонсава изпляска подигравателно с ръце. — Трябваше да станеш политкомисар. Само че има една малка подробност, която пропусна. Вторият кораб не беше марсиански. Права ли съм, госпожице Вардани? Малка подробност, която преобръща всичко.
Останалите се втренчиха в археоложката. Тя вдигна глава, срещна погледа ми и кимна неохотно.
— Не приличаше на нито една от марсианските машини, които съм виждала — въздъхна. — Или за които съм чела. Изглежда марсианците са воювали с някого другиго.
Стаята се изпълни със смълчано безпокойство. Пробуждането на човека към новото познание.
Не ни е мястото тук.
Бяхме като деца, зарязани от възрастните да играят на детска площадка, а сега изведнъж ни идваше наум, че някой може да се прокрадне до оградата и да ни стори нещо.
— Това са глупости — заяви Хенд. — Марсианската империя се е разпаднала под въздействие на колониални войни, отдавна е установено. Госпожице Вардани, става въпрос за доктрина, възприета от Гилдията.
— Така е, Хенд — презрението в думите й бе убийствено. — И защо, според вас, Гилдията настоява на подобна теория? Кой й плаща за това? Кой решава на какво да учим децата си?