— Благодаря.
— Присмивай ми се колкото щеш. Това е факт.
— Това е биотехнология, Айзък. Вълчи гени, рефлекс на глутницата, серотониново потискане, емисарска школовка. Едно куче може да свърши това, което аз направих за Клина. Кучето Вьотин, например.
— Така е — кимна той. — Вие с Вьотин имахте сходни психопрофили. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа заключението на нашите психолози. Същият градиент на Кемерич, същият коефициент на интелигентност, сходен емпатичен диапазон. За всеки лаик вие щяхте да сте едно и също лице.
— Да, само че той е мъртъв. Разлика, която дори лаикът би забелязал.
— Е, може да не сте били толкова еднакви в емпатично отношение. Емисарската школовка ти е помогнала да опознаеш Сучиади и най-вече да не го подценяваш. Сигурно щеше да се справиш с него по-добре от Вьотин.
— И какво излиза, Сучиади е сгрешил, защото е бил подценен от Вьотин? И това ако е причина да бъде изтезаван до смърт.
Той спря да крачи из кабината и се втренчи в мен.
— Лейтенант Ковач, струва ми се, че бях пределно ясен. Въпросът с екзекуцията на Сучиади не подлежи на обсъждане. Той е убил двама мои войници и утре призори присъдата ще бъде приведена в изпълнение. Може да не ми се нрави…
— Колко състрадателно от твоя страна.
Той не ми обърна внимание.
— … но това трябва да бъде извършено и аз ще го направя. А ти, ако си знаеш интересите, ще ме подкрепиш.
— Или какво? — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Усещах, че изпускам инициативата в разговора.
— Какво каза?
— Попитах, какво ще стане с мен, ако откажа да те подкрепя?
— Ще информирам хората си, че съзнателно си се опитал да прикриеш Сучиади.
— Това обвинение ли е?
— Засега неофициално. Не ме интересува дали си го направил, всъщност зная, че си го направил, но не ме интересува. Трябва да се грижа за реда и дисциплината, а справедливостта е неотменна част от тях. Съобрази се с това и ще получиш повишение, плюс нов отряд. Прекрачиш ли линията, ще бъдеш следващият пример за назидание.
— Луманако и Куок няма да го харесат.
— Така е. Но и те са войници от Клина и ще направят каквото се иска от тях.
— Толкова по въпроса за вдъхновената лоялност.
— Лоялността е валута като всяка друга. Харчиш каквото си спечелил. Но да оставя ненаказан един убиец на офицер от Клина, е повече, отколкото бих могъл да си позволя. — Той отново се облегна на бюрото. Имаше някаква безапелационна твърдост в позата му, каквато бях виждал в заключителната част на важни съвещания. — Ковач, разбери ме, не искам да те загубя, нито да обърквам войниците, които вярват в теб. Но в края на краищата Клинът е повече от хората, които го създават. Не можем да си позволим вътрешни раздори.
Разглеждах го внимателно. Напомняше ми за онзи Карера от пробива на правителствената армия при Шалайското дефиле, когато кемпистските парашутисти се сипеха върху ни като първи сняг. И тогава нямаше накъде да отстъпваме. Въпреки че противникът разполагаше с огромно числено превъзходство, Карера нареди да задържим позициите си на всяка цена. Два часа по-късно, когато атаката на врага бе на изчерпване, ние на свой ред преминахме в контраатака, а паникьосаните началници на десанта наредиха на хората си да отстъпят. Когато битката приключи, цялото Шалайско дефиле беше покрито с трупове на кемписти, а Клинът бе загубил не повече от двайсетина души.
Той се наведе към мен. Гневът му сякаш се бе изпарил.
— Струва ми се, че бях пределно ясен, лейтенант. Всеки от нас в един или друг момент трябва да пожертва нещо. Може да не ни харесва, но това е цената на членството в Клина.
Кимнах.
— Значи си готов да го преглътнеш?
— Аз умирам, Айзък. Единственото, за което съм готов сега, е да поспя.
— Разбирам. Няма да те задържам повече. А сега… — Той махна с ръка към инфохолограмата и тя се изпълни с данни. Опитах се да се съсредоточа. — Щурмовият отряд е следвал екстраполация на изходната траектория на „Наджини“ и се е озовал доста близо до доковия хангар, през който сте проникнали. Луманако докладва, че не е забелязал каквито и да било уреди за затваряне на дока. Въпросът е как сте влезли?