— Това ли е твоето решение? — попита Вардани с хладен глас. — Да се натъпчеш с лекарства, за да издържиш на шоуто?
— Да имаш по-добра идея?
Тя извърна глава.
— В такъв случай слизай от шибаното минаре, на което си се възкачила, и престани да се правиш на праведна.
— Бихме могли…
— Какво? Налепени сме с неутрализатори, остават ни по няколко дни живот и не зная за теб, но мен ръката ме боли ужасно. А, на всичко отгоре това място е натъпкано с микрофони и камери, до които Карера има пълен достъп. — Усетих лек допир от жилото на залепналата за тила ми метална гадинка и побързах да овладея гнева си. — Таня, аз приключих със съпротивата. Утре щем, не щем, ще трябва да гледаме как Сучиади умира. Ти прави каквото щеш, но аз предпочитам да проспя шоуто напълно. — Изпитвах странно задоволство да й говоря по този начин, но кой знае защо пред погледа ми все беше комендантът на лагера с неговото единствено зрящо око.
Дали не беше време и мен да прикрепят за някое кресло?
39.
Малко след зазоряване Сучиади започна да крещи.
Безсилен гняв през първите няколко секунди, който обаче не продължи дълго. Само след минута в звука вече не се долавяше нищо човешко. Дива и необуздана животинска агония. Писъци, които отекваха надалеч по брега. Бяхме чакали да започнат още преди изгрев-слънце, но въпреки това ни се сториха като ударна вълна, напълно забележим трепет, който премина по всеки от нас, докато все още лежахме на леглата, на които така и не бяхме направили опити да заспим. Звукът ни обедини в някаква зловеща интимност. Той положи ръце на гърдите ми и аз спрях да дишам. Все още прилепен към тила ми, неутрализиращият паяк се размърда с внезапно събуден интерес.
Успокой се.
Зад завесата на писъка се процеди един друг звук. Ниското ръмжене на възбудена публика. Клинът, наслаждаващ се на въздаденото правосъдие.
Кръстосах крака на леглото и отпуснах юмруци. Лепенките паднаха на пода.
Нещо трепна в съзнанието ми.
Видях изображението на мъртвия марсианец, толкова ясно, сякаш го прожектираха на ретиновия ми дисплей.
… този стол…
… ме събужда…
… витаещи прашинки от светлина и сянка…
… песента на мъртвите иноземци…
Усещах…
… тези втренчени, нечовешки очи, които ме гледаха…
Разтърсих глава, за да прогоня видението.
Човешкият писък не секваше, стържейки оголените ми нерви, забивайки се в костите. Вардани зарови лицето си в длани.
„Не би трябвало да се чувствам толкова зле — обяви някаква отвлечена част от ума ми. — Не ми е за първи път да присъствам на…“
Нечовешки очи. Нечовешки писъци.
Вонсава започна да плаче.
Усетих нещо да се надига в мен, да се извива нагоре по спиралата, както го правеха марсианците. Неутрализаторът се напрегна.
Не, още не.
Емисарски контрол, студен и методичен, неповлияващ се от човешките емоции, точно когато се нуждаех от него. Почти се радвах, че го има, струва ми се дори, че се засмях.
Отвън на ешафода Сучиади крещеше да го оставят на мира, да му дадат поне минутка покой.
Посегнах към лонгетата, която пристягаше лакътя ми, и я изтеглих внимателно надолу към китката. Почувствах щипене и сърбеж от заздравяващата кост.
Сучиади крещеше и звукът бе като прокарано по оголените ми сетива назъбено стъкло. Неутразилаторът…
„Спокойно. Спокойно.“
Лонгетата достигна китката и увисна хлабаво. Посегнах към първия от биочиповете.
В помещението със сигурност имаше скрити камери, но се съмнявах някой да ни следи. Шоуто отвън вероятно бе по-интересно. Пък и кого го е грижа за пленници, с вкопчени в гърбовете неутрализатори? Какъв смисъл? Нали сме под сигурната опека на машините.
Сучиади пищеше.
Стиснах биочипа съвсем лекичко.
„Нищо не правиш — повтарях си наум. — Седиш си кротко и слушаш как отвън един човек умира — нещо, на което си бил свидетел много пъти.“ Поне засега неутрализаторът не реагираше.
Усетих как се измъква първата растежна микронишка.
Прекадено къса.