Болничните мобилни костюми са конструирани и програмирани да са съразмерни, поне приблизително, на човешката сила и движения, като същевременно щадят увредените участъци и внимават никоя друга част от тялото да не се претовари отвъд допустимите граници. В повечето случаи са въведени ограничения, за да попречат на възстановяващия се глупак да стори нещо, което не е полезно за здравето му.
Армейските обикновено не действат по този начин.
Напрегнах тяло и костюмът ме изправи на крака. Помислих за удар на нивото на слабините и костюмът отправи ритник, който би могъл да огъне стомана. Дълъг прав с лявата ръка. Костюмът го нанесе право във въображаемата цел с точността на невростимулатор. Приклекнах и се изправих бавно, защото в противен случай сервоусилвателите щяха да ме изстрелят на пет метра над земята. Пресегнах се и с машинна точност дръпнах интерфейсния автомат на Луманако с дясната си ръка. Върху ретиновия ми дисплей се появи колонка от цифри — имплантантите бяха разчели Клиновия код. Мигаща червена светлинна в „иконата“ на пълнителя — вече знаех с какво е зареден автоматът. Експлозивни проектили с плазмена сърцевина. Разрушителен заряд.
Отвън машината отново върна Сучиади към писъците. Сега обаче гласът му бе значително по-дрезгав. На този фон едва се долавяха сподавени възклицания. Публиката се забавляваше.
— Да не забравиш ножа — рекох на Дьопре.
40.
Навън бе чудесен ден.
Слънцето грееше приятно и лъчите му се отразяваха от корпуса на кораба. Откъм морето духаше слаб ветрец, който вдигаше снежнобели зайчета върху вълните. Сучиади крещеше в мъчителна агония под безгрижното синьо небе.
Погледнах към брега и открих, че са издигнали метална конструкция със седалки около анатомизатора. Само върхът на машината стърчеше над горния ред зрители. Невростимулираното ми зрение мярна манипулаторна ръка с пинцети, която отделяше едва забележима нишка от тялото на нещастника. Последва нов писък. Извърнах глава.
„Ще се справиш. Същото беше, когато трябваше да закърпиш Джими де Сото на бойното поле и сетне да го изнесеш.“
— Да вървим към оръжейната — прошепнах и двамата с Дьопре заслизахме към брега и далечния край на „Анджин Чандра“, стараейки се да сме извън периферното полезрение на ветераните от Клина. Спомних си какво са ни учили в часовете по незабележимо прокрадване. Движи се плавно, дишай леко. Премахни всичко, което може да предизвика вниманието на противника. Само след половин минута корпусът на „Чандра“ се изправи между нас и зрителите.
От другата страна на оръжейната се натъкнахме на млад офицер, който повръщаше върху пясъка. Той вдигна глава, лицето му бе покрито със ситни капчици пот, и ни погледна уплашено.
Дьопре го намушка с ножа.
Изритах вратата на оръжейната със сервоусилен ритник и скочих вътре, настройвайки зрението си светкавично към сумрака в помещението.
Покрай отсрещната стена бяха подредени шкафчета. На масата в ъгъла имаше шлемове. Рафтовете в другия край съдържаха магнитни подметки и дихателни апарати. Вратата към душовете зееше отворена. Непозната жена с чин сержант вдигна ядосано глава от инфоколонката на бюрото пред него.
— Вече казах на Артола, че не желая да… — тя забеляза мобилния костюм и се сепна. — Луманако? Какво правиш…
Ножът изсвири във въздуха покрай мен и се заби в шията на сержанта, точно над дясната ключица. Тя изгледа дръжката с разширени от ужас очи и се свлече бавно на пода.
Дьопре се шмугна покрай мен, коленичи до трупа и извади ножа.
— Е? — погледна ме той очаквателно.
— Не беше никак зле за умиращ, Люк.
Той повдигна рамене.
— Тетрамет. Маорски „ръкав“. Оказва се доста добра комбинация.
Оставих интерфейсния автомат на масата, взех два шлема и му подадох единия.
— Правил ли си го преди?
— Не. Аз съм космонавт.
— Нищо страшно. Сложи си шлема, но внимавай да не зацапаш лицевото стъкло. — Взех два дихателни апарата и му подадох единия. — Шлангът се включва тук — отзад. Закопчай го с колана.
— Но защо са ни…